— За цялостно представяне — казах аз. — Скъсан си.
— Моля?
— Баща ти е бил железничар — продължих аз. — А майка ти домакиня. Трите ти имена са Франсис Завиър Куин.
— Е, и?
— Ето така се води разследване — казах аз. — Когато смяташ да прибереш някого, най-напред трябва да се поинтересуваш кой е и що е. Ти твърдиш, че си разработвал двамата в течение на седмици, а не си си дал труда да научиш дори собствените им имена. Не си отворил служебните им досиета. Не си си водил записки. Не си подал нито един рапорт.
Той мълчеше.
— Фраскони през целия си живот нито веднъж не е проявил за две пари инициатива — продължих аз. — Той не се сеща дори да се изпикае, ако не му наредиш. Нито един човек, който е запознат със случая, няма да каже „Фраскони и Кол“. Всеки би казал „Кол и Фраскони“. Ти не си чист от самото начало, това е ясно, както е ясно, че нито веднъж не си виждал моите хора до момента, в който са дошли в къщата ти да те арестуват. И тогава си ги убил.
Като доказателство на думите ми той се опита да се изскубне и да окаже съпротива. Но аз очаквах това. В момента, в който се надигна от пода, отново го ударих — много по-силно от предишния път, много по-силно, отколкото имаше нужда. Беше в безсъзнание, когато го натиках в багажника на колата му. Беше в безсъзнание, когато го прехвърлих оттам в багажника на моята кола, зад изоставената крайпътна закусвалня. Потеглих на юг по шосе 101, после на първото кръстовище завих надясно, към Тихия океан. Спрях на една отбивка за някакъв плаж. Покрай шосето имаше метална мантинела до коляно, после още метър банкет и след това отвесна пропаст, в основата на която се разбиваха вълните. Гледката към океана беше фантастична. Край нас почти не минаваха коли. Може би по една на две-три минути. Това шосе явно не водеше заникъде.
Отворих багажника и веднага го затръшнах в случай, че оня вътре се беше съвзел и се готвеше да ми скочи. Но нямаше нужда. Останал без въздух, той едва ли беше в съзнание. Когато го измъкнах и изправих на крака, коленете му се подгъваха като гумени. Заведох го до мантинелата и го оставих да погледа океана, докато се озъртах за евентуални свидетели. Нямаше жива душа. Обърнах го с лице към мен. Направих пет крачки назад.
— Малкото й име беше Доминик — казах аз.
После го застрелях. Два пъти в главата и веднъж в гръдния кош. Очаквах да падне на чакъла, след което да го довърша с един последен куршум в окото, преди да го хвърля в океана. Но от изстрелите тялото му се люшна назад, преметна се през мантинелата, закачи с рамо последната педя американска земя и полетя в пропастта. Аз се хванах с една ръка за мантинелата, наведох се и погледнах надолу. Видях го как падна на скалите. Вълните се затвориха над него. Повече не се показа. Стоях и гледах цяла минута. Мислех си: Два в главата, един в сърцето, трийсет и пет метрова пропаст, не може да е останал жив.
Вдигнах гилзите си от земята.
— Десет-осемнайсет, Дом — промърморих на себе си, обърнах се и закрачих към колата.
Десет години по-късно аз се изкачвах опипом по скалите зад гаражите в бързо сгъстяващия се мрак. От дясната ми страна бушуваше прибоят. Вятърът духаше право в лицето ми. В такова време не очаквах да се натъкна на някого. Най-малкото зад къщата. Затова пристъпвах бързо, нащрек, но с вдигната глава, стиснал във всяка ръка по един пърсуейдър. Дръж се, Куин, идвам.
Още щом заобиколих зад оградата около гаражите, видях пред себе си вана на фирмата за кетъринг, паркиран зад сградата — на същото място, където бе спрял Харли, за да разтовари прислужницата от багажника. Задните врати на вана бяха отворени и двамата доставчици със смокингите тичаха напред-назад и пренасяха порции. Металният детектор на кухненската врата изпискваше тихо при всяка тавичка от алуминиево фолио. Бях гладен. Вятърът довя до мен миризмата на топла храна. Двамата мъже със смокингите бяха навели глави напред, гледаха в краката си и не се интересуваха от нищо друго, освен час по-скоро да приключат. Но за всеки случай ги заобиколих отдалеч, по скалите покрай прибоя, прескочих улея на Харли и продължих напред.
Когато се отдалечих от вана на доставчиците, доколкото беше възможно, свих към къщата и тичешком се добрах до другия заден ъгъл. Чувствах се превъзходно — безшумен и невидим. Като някаква първична сила, която връхлита откъм морето, за да отмъщава и раздава възмездие. Застанах неподвижно и се загледах нагоре към прозорците, като се мъчех да определя кои са на трапезарията. Открих ги по ярката светлина, която струеше от тях. Промъкнах се и крадешком надникнах вътре.
Първият човек, когото видях, беше Куин. Беше прав, с тъмен официален костюм. В ръката си държеше чаша. Косата му беше съвсем посивяла. Белезите на челото му розовееха, малки и лъскави. Изглеждаше леко попрегърбен. Леко понаедрял. Все пак бяха минали десет години.
