Повече от трийсет години не бе ходил в кафе „Централ“. Кафенето се бе оказало сцена на последния етап от чиракуването му при Шамрон, портал между живота преди Службата и сумрачния свят, с който бе свикнал след това. В края на тренировъчния му период Шамрон беше измислил още един тест, за да види дали той е готов за първата си задача. Оставен посред нощ в покрайнините на Брюксел, без документи и без пукната пара в джоба, Габриел трябваше да се срещне на следващата сутрин с един агент на „Лейдзеплейн“ в Амстердам. Използвайки крадени пари и паспорт, който бе отмъкнал от един американски турист, той бе успял да пристигне със сутрешния влак. Чакащият го агент се оказа Шамрон. Той взе паспорта и останалите му пари, после му нареди на следващия ден да бъде във Виена, облечен в други дрехи. Те се срещнаха на една пейка в Щатпарк и отидоха пеш до кафе „Централ“. На една маса в съседство с висок сводест прозорец Шамрон даде на Габриел самолетен билет до Рим и ключ за багажно шкафче на летището, в което щеше да намери пистолет „Берета“. Две вечери по-късно, във фоайето на един жилищен блок на площад „Анабалиано“, Габриел беше убил за първи път.
Тогава, както и сега, валеше дъжд, когато Габриел пристигна в кафе „Централ“. Той седна на тапицираната с кожа пейка и остави няколко немски вестника върху малката кръгла масичка. Поръча си „Шлагоберс“ — черно кафе, гарнирано с бита сметана. Сервираха му го на сребърен поднос с чаша студена вода. Габриел отвори първия вестник — „Ди Пресе“, и започна да чете. Водещата статия бе посветена на бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Министърът на вътрешните работи обещаваше бързи действия. Дясната политическа партия искаше по-сурови имиграционни мерки, за да се възпрепятства минаването на австрийските граници от арабски терористи и други създаващи проблеми елементи.
Габриел изчете първия вестник. Поръча си второ кафе „Шлагоберс“ и разгърна списание „Профил“. Огледа вътрешността на кафенето. То бързо се пълнеше с чиновници, отбиващи се за по едно кафе или питие на път от работа за вкъщи. За съжаление никой не приличаше на описания от Макс Клайн Лудвиг Фогел.
Към пет часа Габриел бе изпил три кафета и започна да се отчайва. Тогава забеляза, че неговият сервитьор кършеше ръце от вълнение, пристъпвайки от крак на крак. Габриел проследи посоката на погледа му и видя възрастен мъж да влиза през вратата:
— Добър ден, хер Фогел.
Косата му бе почти бяла, олисяла на темето и пригладена към черепа. Устата му беше малка, с изопнати устни, облеклото му бе скъпо и елегантно: сиви фланелени панталони, двуреден блейзър, широка вратовръзка в бургундскочервено. Сервитьорът му помогна да си свали палтото и го отведе до една маса, на няколко крачки от тази на Алон.
— Едно кафе „Айншпенер“, Карл. Нищо друго.
Уверен баритонов глас, свикнал да заповядва.
— Не мога ли да ви изкуша с една торта „Сахер“? Или с ябълков щрудел? Тази вечер е съвсем пресен.
Отегчено поклащане на главата, един път наляво, един път надясно.
— Не и днес, Карл. Само едно кафе.
— Както желаете, хер Фогел.
Фогел седна. В същото време, две маси по-нататък, седна и неговият бодигард. Клайн не беше споменавал за бодигард. Може би не бе го забелязал. А може и да беше ново попълнение. Габриел се насили да сведе поглед към списанието си.
Разположението на местата не бе съвсем оптимално. По стечение на обстоятелствата Фогел седеше с лице към Габриел. Един по-страничен ъгъл щеше да му позволи да го наблюдава, без да се страхува, че ще бъде забелязан. На всичко отгоре бодигардът седеше точно зад Фогел и очите му непрекъснато шареха. Съдейки по издутината от лявата страна на сакото му, той носеше оръжие в раменен кобур под мишницата. Габриел обмисли идеята да си смени масата, но се опасяваше, че ще събуди подозрението на Фогел, така че остана, като крадешком хвърляше погледи към него над списанието си.
Нещата продължиха така и през следващите четиридесет и пет минути. Габриел довърши и последното си четиво и отново започна „Ди Пресе“. Поръча си четвърто „Шлагоберс“. По някое време си даде сметка, че той също беше наблюдаван — не от бодигарда, а от самия Фогел. Минута по-късно го чу да казва:
— Дяволски студена вечер е, Карл. Какво ще кажеш за едно малко бренди преди тръгване?
— Разбира се, хер Фогел.
— И едно за джентълмена на ей онази маса, Карл.
Габриел вдигна поглед и срещна два чифта изучаващи го очи — малките мътни очи на раболепния сервитьор и тези на Фогел, сини и бездънни. Малката му уста бе извита в иронична усмивка. Габриел се затрудни как да реагира, а Лудвиг Фогел видимо се забавляваше от неговото неудобство.
— Тъкмо си тръгвах — каза той на немски, — но много ви благодаря.
— Както желаете. — Фогел погледна към сервитьора. — Като се замисля, Карл, май и аз ще си тръгвам.
