— Не вярвам, че вие сте Гидеон Аргов от Йерусалим. Затова ви дадох досиетата. Аз не мога да направя нищо повече с тях, не и в тази обстановка. Обещайте ми, че все пак ще действате внимателно. Не искам „Коалицията“ и нейният персонал да имат същата съдба като „Разследвания и справки за събития по време на войната“. — Тя спря и се обърна да го погледне. — И още нещо, господин Аргов. Моля ви, не ми се обаждайте повторно.
Бусът за наблюдение беше паркиран в края на Аугартен, на „Васнергасе“. Фотографът седеше в задната част, скрит зад отразителното стъкло. Той направи една финална снимка, докато субектите се разделяха в парка, после прехвърли снимките на лаптопа и започна да ги преглежда. Тази, на която се виждаше как пликът преминава от едните ръце в другите, беше заснета изотзад. Беше чудесно фокусирана, добре осветена, направо прекрасна.
Час по-късно в една анонимна необарокова сграда на Рингщрасе снимката бе доставена в кабинета на Манфред Круц. Поставена в ненадписан кафяв плик, тя му бе подадена без никакъв коментар от привлекателната му секретарка. Както обикновено, Круц бе облечен в тъмен костюм и бяла риза. Кроткото му скулесто лице, съчетано с обичайното му облекло, му придаваше мъртвешки вид, който смущаваше неговите подчинени. Средиземноморските му черти — почти черната коса, маслиненият тен и очите с цвят на кафе — бяха станали в службата повод за слухове, че в потеклото му има цигани или дори евреи. Това беше клевета, разпространявана от многобройните му врагове, и Круц не я намираше за забавна. Той не беше популярен сред служителите, но пък това малко го интересуваше. Манфред имаше стабилни връзки: един път в седмицата обяд с министъра, приятели сред богаташите и политическия елит. Да си спечелиш Круц за неприятел означаваше в следващия момент да те пратят да пишеш квитанции за паркинг в пущинаците на Каринтия20.
Неговото поделение бе известно като Пети отдел, но сред висшите офицери в полицията и техните шефове в Министерството на вътрешните работи за него се говореше като за „бандата на Круц“. В моменти на самовлюбеност — простъпка, която с готовност си признаваше — той си се представяше като защитник на всички австрийци. Негова работа бе да направи така, че проблемите на останалата част от света да не проникват през границите на спокойна
Вродената недоверчивост на Круц към хората се простираше и върху неговата лична секретарка. Той изчака тя да напусне стаята, преди да отвори плика и да изтърси снимката върху бюрото си. Тя падна с лицето надолу. Круц я обърна, постави я под ярката бяла светлина на халогенната лампа и внимателно разгледа изображението. Ренате Хофман не го интересуваше. Тя беше обект на постоянно наблюдение от Пети отдел и той прекарваше повече време, отколкото му се искаше, да изучава снимки, направени от наблюдаващите, и да слуша записи от подслушвателните устройства, монтирани в помещенията на „Коалиция за по-добра Австрия“. Не, Манфред се интересуваше повече от тъмната стегната фигура, която вървеше до нея, от мъжа, който се наричаше Гидеон Аргов.
След малко той се изправи и задейства механизма на стенния сейф зад бюрото си. Вътре, мушната между купчина съдебни дела и връзка парфюмирани любовни писма от момиче, което работеше във ведомството, имаше видеокасета на един разпит. Круц погледна датата на етикетчето —
Минаха няколко кадъра, преди да стигне до желаното място. Камерата беше монтирана високо в ъгъла на стаята за разпити, на ръба между стената и тавана, така че гледаше надолу към случващото се. Изображението беше зърнесто, тъй като технологията бе от по-старо поколение. Едно по-младо копие на Круц крачеше из помещението със застрашително бавно темпо. Пред масата за разпити седеше израелецът — с ръце, почернели от огъня, и очи, потъмнели от скръб. Круц беше напълно сигурен, че това е същият човек, който сега се наричаше Гидеон Аргов. Съвсем необичайно израелецът, а не Круц, бе задал първия въпрос. Сега, както и тогава, Круц бе изумен от перфектния му немски с ясно изразен берлински акцент.
