Габриел отвори двойната врата, водеща към кухнята, и надникна вътре. Вечерята на Макс стоеше недокосната на малката масичка. Той мина по коридора, като спря да надзърне в празната баня. Вратата на спалнята беше заключена. Габриел потропа с юмрук по нея и извика името на Клайн. Не получи никакъв отговор.
Портиерката дойде до него. Двамата се спогледаха. Тя кимна. Габриел хвана дръжката с ръце и блъсна с рамо вратата. Дървото се разцепи и той влетя в спалнята.
Там, както и във всекидневната, пердетата бяха спуснати. Габриел прокара ръка по стената, пипнешком търсейки в мрака ключа за осветлението. Малката нощна лампа хвърли сноп лъчи върху фигурата на леглото.
Портиерката ахна.
Габриел се приближи. Главата на Макс Клайн беше покрита с прозрачна найлонова торба, а около шията му беше увит златист ширит. Широко отворените му очи гледаха израелеца през замъгления найлон.
— Ще се обадя на полицията — каза портиерката.
Габриел седна в края на леглото и зарови лице в ръцете си.
Минаха двайсет минути, преди да дойдат първите полицаи. Апатичното им отношение подсказваше, че допускаха самоубийство. В известен смисъл това беше добре за Габриел, защото подозрението в неискреност щеше да промени значително естеството на срещата. Той бе разпитан два пъти — веднъж от униформените, които първи се отзоваха на обаждането, и после от полицейски детектив на име Грайнер. Габриел се представи като Гидеон Аргов и каза, че работи в Йерусалимския отдел на „Разследвания и справки за събития по време на войната“, че е дошъл във Виена след бомбения атентат, за да бъде с колегата си Ели Лавон, че Макс Клайн бил стар приятел на баща му, който му предложил да го намери, за да види как се справя старецът. Не спомена за срещата си с Макс преди две вечери, нито информира полицията за подозренията му относно Лудвиг Фогел. Провериха паспорта му, както и служебната му карта. Телефонните номера бяха записани в малки черни тефтерчета. Изказани му бяха съболезнования. Всички бяха много вежливи.
Малко след пладне дойдоха двама санитари да приберат тялото. Детективът подаде на Габриел визитна картичка и му каза, че е свободен да си върви. Той излезе на улицата и зави зад ъгъла. В сенчестия пасаж се облегна на опушената тухлена стена и затвори очи. Самоубийство? Не, човекът, преживял ужасите на Аушвиц, не бе извършил самоубийство. Беше убит и Габриел не можеше да потисне чувството, че вината отчасти е негова. Беше глупаво да остави Клайн, без да му осигури защита.
Тръгна обратно към хотела си. Картините от случилото се изникваха пред очите му като фрагменти от незавършена рисунка: Ели Лавон в болничното му легло, Лудвиг Фогел в кафе „Централ“, полицаят в Залцкамергут, Макс Клайн — мъртъв, с найлонова торба на главата. Всеки инцидент беше като допълнителна тежест, добавена върху блюдото на везна. Наближаваше моментът везната да се наклони фатално и Габриел подозираше, че той ще бъде следващата жертва. Време беше да напусне Австрия, докато още можеше.
Влезе в хотела си и помоли служителя на рецепцията да приготви сметката му, след това се качи по стълбите до стаята си. Въпреки табелката „Не ме безпокойте!“, която висеше на дръжката, вратата му беше открехната и той дочу гласове, идващи отвътре. Побутна я леко с върха на пръстите си. Двама цивилни агенти тъкмо вдигаха матрака на леглото. Трети, очевидно техен началник, седеше пред бюрото и ги наблюдаваше, както отегчен запалянко спортно състезание. Щом видя Габриел да стои на вратата, той се изправи бавно и сложи ръце на кръста си. Последната тежест току-що бе поставена на везната.
— Добър ден, Алон — каза Манфред Круц.
— Ако обмисляте възможността за бягство, ще откриете, че всички изходи са блокирани, а един здравеняк в долния край на стълбите ще бъде доволен да ви укроти. — Тялото на Круц бе леко извърнато. Той изгледа предупредително Габриел и вдигна ръка в омиротворителен жест. — Няма нужда да си изпускаме нервите. Влезте и затворете вратата.
Гласът му си бе същият — тих и неестествено спокоен, като на погребален агент, помагащ на скърбящ роднина при избора на ковчег. Беше остарял за тези тринайсет години: натрупал повече бръчки около лукавата си уста и повече килограми на стройното тяло, а по елегантната кройка на дрехите му и арогантното поведение си личеше, че е повишен. Габриел задържа поглед върху черните очи на Круц. Усетил присъствието на друг човек зад гърба си, той прекрачи прага и затръшна вратата след себе си. Чу глух удар, последван от немска псувня. Круц отново вдигна ръка. Този път жестът беше заповед за Габриел да спре.
— Въоръжен ли сте?
Габриел отегчено поклати глава.
— Имате ли нещо против да се уверя лично в това? — попита Круц. — Спечелили сте си известна репутация.
Алон вдигна ръце. Полицаят, който бе стоял зад него в коридора, влезе в стаята и го претърси. Беше професионалист — започна от тила и завърши при глезените. Круц изглеждаше разочарован от резултата.
— Свалете си палтото и опразнете джобовете.
