Едно черно пежо зави и влезе в кръговата отбивка. Под тежестта на бронята то се движеше ниско на здравите си амортисьори. Колата спря пред Габриел и бронираното задно стъкло се плъзна надолу. До Алон достигна острата и добре позната миризма на турски тютюн. След това видя ръката — с кафеникави петънца и изпъкнали сини вени, — която уморено го подкани да се скрие от дъжда.
Колата полетя напред още преди Габриел да е затворил вратата. Шамрон никога не можеше да стои спокойно. Той загаси цигарата си заради по-младия си спътник и спусна за няколко секунди прозорците, за да се проветри. Когато прозорците бяха отново затворени, Габриел му разказа за враждебното посрещане от страна на Лев. Първо заговори на Шамрон на английски, после, спомняйки си къде се намира, премина на иврит.
— Очевидно иска да си поговори с мен.
— Да, знам — отвърна Шамрон. — Той иска да види и мен.
— Как е научил за Виена?
— Изглежда, Манфред Круц „любезно“ се е обадил в посолството след твоето депортиране и е вдигнал скандал. Казаха ми, че не било приятно. Външният министър е бесен и целият висш ешелон на булевард „Цар Саул“ яростно иска да бъда наказан, както и ти.
— Какво могат да ми направят?
— Нищо, ето защо ти си моят идеален съучастник — затова, а и заради безспорните ти заложби, разбира се.
Пежото излезе от района на летището и се включи в магистралата. Габриел се чудеше защо се насочиха към Йерусалим, но бе твърде изтощен, за да го е грижа. След малко се заизкачваха по склона на Юдейските хълмове. Скоро колата се изпълни с аромата на евкалипт и мокър бор. Габриел погледна през напръскания от дъжда прозорец и се опита да си спомни кога за последен път бе стъпвал в родината си. Беше, след като залови Тарик ал Хурани. Бе прекарал един месец в тайна квартира извън стените на Стария град, възстановявайки се от огнестрелна рана в гърдите. Това се бе случило преди повече от три години. Осъзна, че нишките, които го свързваха с това място, се бяха протрили. Запита се дали и той — като Франческо Тиеполо, щеше да умре във Венеция и да бъде подложен на унижението да бъде погребан на континента.
— Нещо ми подсказва, че Лев и външният министър ще ми бъдат
С подпряна на прозореца глава, Габриел разказа на Шамрон всичко, като започна със случайната си среща с Макс Клайн и завърши с напрегнатия си сблъсък с Манфред Круц в хотелската стая. Скоро Ари отново пушеше и въпреки че лицето му не можеше да се види ясно в сумрачната задна част на лимузината, старецът всъщност се усмихваше. Умберто Конти може и да бе направил от Габриел велик реставратор, но на него, Шамрон, се дължеше превъзходната му памет.
— Нищо чудно, че Круц е нямал търпение да те изгони от Виена — каза той. — Ислямска бойна група? — Засмя се иронично. — Колко удобно. Правителството приема поетата от тях отговорност и прикрива аферата като акт на ислямския тероризъм на австрийска територия. По този начин следата не стига до австрийците — или до Фогел и Мецлер, който е толкова близо до избирането му за канцлер.
— А какво ще кажеш за документите от държавния архив? Според тях Лудвиг Фогел е чист като сълза.
— Тогава защо е поставил бомба в офиса на Ели и е убил Макс Клайн?
— Ние не знаем дали е извършил което и да е от тях.
— Така е, но фактите определено подсказват, че съществува такава възможност. Може и да не успеем да го докажем в съда, но историята би продала огромен тираж вестници.
— Предлагаш да раздухаме скандал?
— Защо да не запалим огън под краката на Фогел и да видим как ще реагира той?
— Лоша идея — отвърна Габриел. — Спомняш ли си Валдхайм и разкритията за неговото нацистко минало? Те бяха отхвърлени като чужда агитация и намеса във вътрешните работи на Австрия. Обикновените граждани сплотиха редиците си около него, както и австрийските власти. Делото също повиши антисемитските настроения в страната. Раздухването на скандал е лоша идея, Ари.
— Тогава какво предлагаш да сторим?
— Макс Клайн беше убеден, че Лудвиг Фогел е есесовецът, извършил зверствата в Аушвиц. Според документите в държавния архив обаче, той е бил твърде млад, за да е този човек — освен това е служил във Вермахта, а не в СС. Но да приемем теоретично, че Макс е бил прав.
— Това би означавало, че Лудвиг Фогел е някой друг.
— Точно така — отвърна Габриел. — Тогава нека открием кой в действителност е той.
— Как смяташ да го направим?
— Не съм сигурен — рече Габриел, — но нещата в този плик, попаднали в подходящи ръце, може да ни разкрият някои ценни улики.
Шамрон кимна замислено.
— Има един човек в „Яд Вашем“, с когото трябва да се видиш. Той може да ти помогне. Първото нещо, което ще направя на сутринта, е да уговоря среща.
— Има и още нещо, Ари. Трябва да измъкнем Ели от Виена.
— И аз така си мислех. — Той вдигна телефона на колата и натисна бутона за автоматично набиране. — Шамрон се обажда. Трябва да говоря с министър-председателя.
