Преподобният Дейл Т. Торп е седнал на бюрото си. Алуминиевото куфарче е отворено пред него. Пълно е със същите ония сложни джунджурии, които тя видя оная вечер след историята с Гарвана. Преподобният Дейл Т. Торп като че е вързан за уреда с каишка на врата.
Не, всъщност носи нещо на верижка на врата си. Държал го е под дрехите, както Уай Ти държи кучешките медальони на Чичо Енцо. Сега го е извадил и го е пъхнал в процеп вътре в алуминиевото куфарче. Оказва се ламинирана лична карта с баркод.
Той изважда картата и тя увисва на гърдите му. Уай Ти не може да познае дали я е забелязал. Той чука по клавиатурата с два пръста, пропуска букви, започва пак да пише.
Моторите и сервомеханизмите вътре в алуминиевото куфарче забръмчават и потръпват. Преподобният Дейл Т. Торп е извадил една от малките стъкленички от скобата на капака и я е пъхнал в гнездо до клавиатурата. Тя бавно потъва в машината.
Стъкленичката отново изскача навън. Червената пластмасова тапа излъчва зърнеста червена светлина. В нея са вградени малки светодиоди и те изписват цифри, броят секунди: 5, 4, 3, 2, 1…
Преподобният Дейл Т. Торп вдига тръбичката към лявата си ноздра. Когато броячът стига до нула, тръбичката изсъсква като въздух, излизащ от вентил на гума. В същото време мъжът вдъхва дълбоко, всмуква всичко в дробовете си. После сръчно изстрелва тръбичката в кошчето за боклук.
— Преподобни? — обажда се момичето. Уай Ти се обръща и я вижда как се носи към кабинета. — А сега може ли и на мен, моля ви?
Преподобният Дейл Т. Торп не отговаря. Той се е свлякъл върху кожения си въртящ се стол, вторачен в неоновата снимка в едър план на Елвис от времето на войниклъка, нарамил пушка.
Когато се събужда, вече е около обяд. Той е пресъхнал от слънцето, а над главата му кръжат птици и се мъчат да решат жив ли е или мъртъв. Хиро слиза от покрива на кулата, захвърля предпазливостта на вятъра и изпива три чаши лосанджелиска чешмяна вода. Вади от хладилника на Дей5ид бекон и го мята в микровълновата печка. Повечето от хората на Генерал Джим са си тръгнали, останала е само символична войнишка стража долу на пътя. Хиро заключва всички врати към склона, защото Гарвана не му излиза от ума. После сяда на кухненската маса и влиза в Метавселената.
„Черното слънце“ е пълно предимно с азиатци, включително много хора от бомбайската киноиндустрия. Те се зяпат един друг, приглаждат черните си мустаци и се опитват да си представят що за екшън с хипернасилие ще се върти догодина в Персеполис. Там е нощ. Хиро е един от малцината американци в заведението.
Покрай задната стена на бара са наредени сепарета — от малки стаички за разговори на четири очи до големи заседателни зали, където цяла компания аватари може да се събере и да проведе събрание. Хуанита очаква Хиро в едно от малките сепарета. Аватарът й изглежда точно като Хуанита. Съвсем честен образ — никакви опити да се скрият леките наченки на бръчици в ъглите на големите й черни очи. Лъскавата й коса е с такова добро изображение, че Хиро вижда как отделни косми пречупват светлината в мънички дъги.
— Аз съм в къщата на Дей5ид. Ти къде си? — пита Хиро.
— В един самолет — затова връзката може и да прекъсне — предупреждава го тя.
— Насам ли пътуваш?
— За Орегон пътувам.
— За Портланд?
— За Астория.
— Защо, по дяволите, ще ходиш в Астория, щата Орегон, в такъв момент?
Хуанита си поема дълбоко дъх и издишва колебливо.
— Ако ти кажа, ще се скараме.
— Какво се чува последно за Дей5ид? — интересува се Хиро.
— Същото.
— Някаква диагноза?
Хуанита въздъхва — изглежда уморена.
— Проблемът е софтуерен, не хардуерен.
— Ъ?
— Прослушват обичайните заподозрени. Компютърна томография, магнитен резонанс, позитронна томография, електрокардиограми. Всичко е наред. На мозъка му — неговият хардуер — му няма нищо.
— Просто е пуснал погрешната програма?
— Софтуерът му е отровен. Снощи Дей5ид е преживял снежен крах — вътре в главата.
— Да не би да ми казваш, че проблемът е психологически?
— Проблемът надхвърля установените категории — пояснява Хуанита, — защото явлението е съвсем ново. Но всъщност е много старо.
— Това нещо просто така, спонтанно ли се получава или какво?
— Ти ми кажи — отвръща тя. — Снощи си бил там. Случи ли се нещо, след като си тръгнах?
— Той имаше хиперкарта „Снежен крах“. Гарвана му я дал пред „Черното слънце“.
— Мамка му. Копеле гадно.
— Кой е гадното копеле? Гарвана или Дей5ид?
— Дей5ид. Опитах се да го предупредя.
— Той я употреби. — Хиро обяснява за Брандито с вълшебния свитък. — После, по-късно, се получи проблем с компютъра му и го изхвърлиха.
— Това го чух — казва тя. — Тъкмо затова извиках „Бърза помощ“.
— Не виждам връзката между срива в компютъра на Дей5ид и това, че си извикала линейка.
— Свитъкът на Бранди не е показвал просто случайни смущения. Той е показал само за миг огромно количество дигитална информация в двоична форма. Дигиталната информация се е изляла направо върху зрителния нерв на Дей5ид, а той случайно е част от мозъка — ако се втренчиш в зеницата на човек, можеш да видиш мозъчната кора.
