— Измъкни ме оттук. — Задъхах се, внезапно ми стана трудно да дишам.
— Две…
— Картър! Измъкни ме…
Светът около мен избухна в цветове. Студеният нощен въздух обрули лицето ми. Объркана, залитнах и усетих как ръката на Картър ме хвана да не падна. Стояхме на покрив, с лице към Спейс Нийдъл. Фойерверки избухваха наоколо в дъжд от разноцветни искри. Звукът, който се чуваше, ме изненада и аз ахнах. По-далеч, още фойерверки блестяха на хоризонта.
— Най-добрата гледка в града — пошегува се Картър.
Взрях се наоколо, все още объркана, докато накрая успях да се ориентирам къде се намирахме.
— На покрива на книжарницата сме.
Той пусна ръката ми и двамата се загледахме в зарята няколко минути. Бяхме толкова близо до Спейс Нийдъл, че скоро долових миризмата на пушек, която вятърът довяваше към нас. Започнах да разтривам ръцете си, после се сетих да трансформирам палто.
— Новата година дава ужасно много възможности, Джорджина — каза Картър, докато продължаваше да гледа шоуто.
— Не и за мен. Изпуснах всички възможности. Изгубих Сет. Прецаках всичко.
— Вината не е само твоя. Връзките са един вид симбиоза. Трябват двама, за да потръгне една връзка и двама, за да приключи. В случая Сет има доста вина.
Поклатих глава.
— Не… Всичко, което той направи, беше по моя вина.
— Не гледаш голямата картина, дъще на Лилит. Забравяш ролята на Нифон. Какво целеше той в крайна сметка?
— Да съсипе живота ми — казах горчиво. — И той имаше роля, да, но само усложни кашата, която вече бях забъркала.
— Защо? Защо да го прави?
— Защото ме мрази.
Картър въздъхна.
— Май не разбираш.
Обърнах се към него.
— Какво искаш да кажеш? Какво друго би могло да бъде?
— Само това мога да ти кажа. Само толкова мога да се намеся. — Той замълча. Много бавно китка сребърни звезди озари небето.
Спомних си разговора с Хю в заведението.
— Той… той наистина ли е прецакал договора ми и сега ходи гузен? Има ли някаква грешка?
— Това е проблем на твоите хора. Не мога да ти кажа нищо повече. — Той въздъхна още веднъж. — Мога само да добавя, че вечността е много дълго време, когато те гризе съвестта и изпитваш чувство за вина.
— Защо ти пука? — попитах. — Защо ти пука толкова какво ще стане със Сет и мен?
Той ме погледна.
— Обичам историите да имат щастлив край. Харесва ми да помагам да се стигне до щастлив край.
— Добре. Само че сега нещо не ти се получи.
Старата му цинична усмивка се появи наново.
— Искаш ли да се прибереш у дома?
Обърнах се към Спейс Нийдъл.
— Искам да догледам шоуто.
— Добре.
— Хей, чакай. — Протегнах се към чантата си и издърпах кашмирената плетена шапка. Подадох му я. — Весела Коледа. Извинявай, че не е опакована.
Картър разгледа подаръка си от Дядо Коледа и си го сложи.
— Супер.
Когато най-накрая тръгна да ме води вкъщи, използва същата ангелска телепортация и пак, както винаги, ми стана леко лошо. Обри ме поздрави като се отърка в краката ми, докато търсех ключа за лампата. Съседите на етажа под мен очевидно правеха купон.
Изритах високите обувки в средата на дневната и тръгнах към спалнята, разкопчавайки роклята си, докато вървях. Оставих я да падне на пода, доволна да се освободя от стегнатата тъкан. Отворих вратата на гардероба, коленичих и започнах да ровя, докато не намерих старата кутия за обувки.
Протегнах ръка малко над гръдната си кост и намерих пръстена на Сет на верижката. Разкопчах я и задържах пръстена в ръката си дълго време, гледах гладката му блестяща повърхност и намигащите сапфири. Извадих стария износен пръстен от кутията и го задържах в другата си ръка. За миг просто стоях там и местех поглед от единия на другия пръстен. Бяха различни… но и много си приличаха. „Родена си да страдаш. И това ще се повтаря отново и отново. Ти не учиш. Ти не се променяш.“
С въздишка, поставих и двата пръстена в кутията, до тежкия златен кръст. Затворих капака и я пъхнах в гардероба.
Това беше. Това беше краят.
Все още полугола, се върнах до мястото, където бях пуснала чантата си и извадих мобилния си телефон. Набрах номер и зачаках.
— Ало?
— Данте? Джорджина е.
— Кой?
Трепнах и осъзнах, че всъщност така и не му бях казала името си.
— Сукубата.
— О! — Имах чувството, че вече беше познал гласа ми. — Честита нова година.
Поех си дълбоко въздух.
— Свободен ли си тази вечер?
Последна дълга, красноречива пауза.
— Ами мъжът от съня? — попита той накрая.
— Няма никакъв мъж.
