Разговорът замря. Малко по-късно Стоун стана да си върви, отклонявайки предложението й да го закара до града. В тази къща властваше тъгата въпреки лукса и сполучливите дизайнерски решения. Причината беше проста: източникът на това богатство беше смъртта.
— Предполагам, че няма да се задържиш дълго — рече тя, застанала в рамката на вратата.
— Аз съм много по-възрастен от Дани, но въпреки това не съм решил какво да правя с остатъка от живота си — въздъхна Стоун. — Мисля, че е крайно време да започна да го живея.
— Благодаря, че си помогнал на сина ми.
— Той е добро момче, Аби. Липсва му единствено посоката.
— Дано тази посока го отведе далеч оттук и да го задържи там.
Тя затвори вратата и Стоун остана да се чуди на тези думи, после тръсна глава и отново си повтори, че това не му влиза в работата. Излезе на пътя и пое към града.
Единствената светлина идваше от обсипаното със звезди небе. Малко преди да навлезе в града, до слуха му долетяха звуци. Отначало му се сториха като скимтене на животно и му хрумна, че в този край няма да е много необичайно, ако налети на мечка или дори на планински лъв. Продължи напред и скимтенето стана по-отчетливо.
Стоун ускори крачка. Църквата и гробището бяха наблизо.
Прекоси пътя, влезе в църковния двор и предпазливо закрачи между редиците с гробове. После изведнъж се закова на място.
Дани лежеше по очи върху пресния гроб на Деби Рандолф и раменете му се разтърсваха от ридания.
Високият мъж влезе в сградата, свърна наляво и скочи в близкия асансьор. Натисна копчето за надолу, мина през тунела, който се извиваше под улиците на Вашингтон, влезе в друга сграда и пое по дълъг коридор. От една открехната врата се протегна лапа, сграбчи го и го дръпна навътре.
Рубън Роудс затръшна вратата и разхлаби хватката, с която беше стиснал Алекс Форд. Агентът приглади яката на сакото си и намръщено огледа хората, настанили се по бракуваните офис мебели и кашоните.
— Нали беше втората врата вляво? — гневно процеди той.
— Кейлъб просто е сбъркал — обясни Рубън. — Искал е да каже първата врата вдясно, но вече беше късно да те предупредим. Опасявахме се, че мобилният ти телефон се подслушва.
— За тази цел е нужна съдебна заповед — обади се Анабел.
— Да бе, как не! — нервно отвърна Рубън.
— Той е прав — каза Алекс и погледна към Анабел. — Аз съм федерален агент, което означава, че не разполагам нито с живота си, нито с мобилния си телефон.
— Извинявай за грешката, Алекс — засрамено промълви Кейлъб. — Бях доста нервен, не знам защо. — Очите му се спряха на Рубън и в тях проблеснаха гневни пламъчета. — О, сега си спомням. Изнерви ме Рубън, който ми се разкрещя по телефона, че ако не намеря подходящо място за среща, всички ще умрем и това ще бъде по моя вина!
— Не съм казал, че ще умрем, а само че ще прекараме остатъка от живота си зад решетките — сви рамене едрият мъж. —
— Как стигна до това заключение? — попита Анабел.
— Онзи тип Джо Нокс вече се е срещнал с Кейлъб.
— И какво? Откъде знаеш, че съм му казал нещо?
— Знам, приятелю. Ти ще си изпееш всичко, дори ако те притисне невръстна скаутка.
— Нямаме време — изправи се Анабел. — Значи Нокс е разпитвал мен, Алекс и Кейлъб.
— Ходил е в склада да търси и мен, но за късмет си бях взел почивен ден — добави Рубън.
— По телефона спомена, че Оливър се е свързал с теб — напомни му Алекс.
— Не пожела да ми каже откъде се обажда — продължи Рубън и ги запозна накратко със съдържанието на разговора. — Помоли да ти предам, че ти е признателен, задето си изгорил писмото му.
Алекс бавно кимна, но не каза нищо.
— Възможно ли е да се проследи обаждането му до Рубън? — попита Кейлъб.
— Изключено — поклати глава едрият мъж. — Мобилният ми телефон е на доста необичаен договор. Малко заобиколен…
— С една дума, крадеш чужди минути — тържествено обяви Кейлъб.
— И така може да се каже. Използвам услугите на приятел, на когото вярвам. Голям професионалист в тази област, няма начин да го пипнат.
— Мисля, че трябва да сравним записките си за това, което ни е казал Нокс — предложи Анабел. — Така ще получим представа къде сме.
Алекс започна пръв, последван от Анабел и Кейлъб. Когато приключиха, думата взе Рубън.
— Поднасям ти своите извинения, Кейлъб — обяви той. — По всичко личи, че си запазил самообладание.
— Ами… благодаря — троснато каза федералният библиотекар.
— И така, Нокс знае, че Оливър е Джон Кар — рече Алекс. — Знае и с какво се е занимавал в ЦРУ. Знае, че той е убил Симпсън и Грей. И е решен да го гони до дупка.
— Чрез нас — добави Кейлъб. — Слава богу, че няма как да се случи.
— Рано е да благодариш на бога, Кейлъб. Той знае къде сме, знае и че сме приятели на Оливър. Положително ще се възползват.
— Как?
— Като средство за натиск — сухо обясни Анабел. — За да го принудят да се предаде.
— Какво?! — извика Кейлъб. — Да ни използват за стръв? Абсурдно! Ние сме граждани на Съединените щати, а Нокс е държавен служител!
