— Не че не те искам тук, просто мина толкова много време.
— И кой е крив за това, мила сестро?
Никола преглътна и занесе чинията си до умивалника. Не смееше да вдигне поглед. Нямаше сили да се изправи пред обвиненията и болката.
— Имаш ли планове за утре? — попита тя, в опит да насочи разговора в по-безопасна посока.
— Разбира се. Утре вечер пак ли ще работиш?
Никола не отговори нищо. Беше явно, че Бет не одобрява начина й на живот.
— Защо се унижаваш така?
— Аз си харесвам работата — защити се Никола.
Подразни се, че гласът й се повиши с една октава.
— Ами висшето по социология? На боклука.
— Аз поне имам диплома — изстреля в отговор Никола и моментално съжали.
Настъпи напрегната тишина.
— И аз исках да имам, но ти ме изпревари, нали?
Никола знаеше, че Бет обвинява нея за отчуждението помежду им, но никога не посмя да я попита защо.
Тя стисна с две ръце ръба на умивалника, вперила поглед в него.
— Защо се върна?
Бет въздъхна тежко.
— Че къде да отида?
Никола кимна мълчаливо и напрежението между тях се уталожи.
— Всичко пак ще стане както преди, нали? — попита тихо Бет.
Никола долови несигурността в гласа на сестра си и сърцето й се сви от болка. Някои връзки бяха за цял живот.
Мръсната чиния се замъгли пред очите й; годините, които беше прекарала отделена от сестра си, сякаш се стовариха изведнъж върху нея.
— И как ще ме предпазиш тоя път, сестричке?
Никола избърса очите си, обърна се и посегна да прегърне своята близначка, но вратата на спалнята вече беше затворена.
Никола изсипа храната от другата чиния. Погледна към гостната и тихо каза:
— Бет, каквато и да е причината да ме мразиш, съжалявам. Толкова много съжалявам.
В седем сутринта Ким пристъпи към надгробния камък и се загърна по-плътно с коженото си яке. На върха на хълма Роули, където централно място заемаше гробището "Паук Лейц", вятърът виеше около нея. Беше събота, а щом беше събора, тя винаги намираше малко време за семейството си, без значение дали имаше нов случай в работата.
Върху гробовете все още личаха останките от коледни подаръци, поднесени от гузната съвест на живите; венците се бяха разпаднали на вкочанени вейки, коледните звезди бяха смазани от безпощадността на времето. Ръждивочервеният камък блестеше от скреж.
От мига, в който беше видяла невзрачния дървен кръст, обозначаващ точното място, беше работила на две места и беше спестявала колкото може, за да купи надгробен камък. Поставиха го два дни след като навърши осемнадесет години.
Ким се взря в семплия позлатен надпис. Само толкова беше могла да си позволи тогава: само име и две дати. Както всеки друг път, периодът между двете цифри я порази, един кратък миг.
Тя целуна пръстите си и ги притисна към студения камък.
— Лека нощ, миличък Майки, да спиш в кош.
Сълзите опариха очите й, но тя се насили да не плаче. Това бяха последните думи, които му беше казала, преди последният дъх да излети от немощното му, крехко тяло.
Ким прибра спомена обратно на мястото му и си сложи каската. Избута своя "Кавазаки Нинджа" до портата на изхода. Струваше й се, че би било оскърбително да запали бучащия 1400-кубиков двигател насред гробището. Излезе на няколко крачки навън от входа и едва тогава пришпори машината.
Отби в подножието на хълма, след като навлезе в индустриалната зона, осеяна с табели "Дава се под наем"; запустяло и лишено от оживлението на индустриалното си минало, мястото беше съвсем подходящо, за да проведе телефонното обаждане.
Ким извади телефона си. Това не беше разговор, който би провела до гроба на Майки. Не би позволила покоят на вечния му сън да бъде смутен от присъствието на злото. Дори сега отговорността да го защити си оставаше нейна.
От другата страна на линията вдигнаха на третото позвъняване.
— Сестра Тейлър, моля.
Последва тишина, а няколко секунди по-късно Ким чу насреща си познатия глас.
— Здравей, Лили, обажда се Ким Стоун.
— Здравей, Ким — отвърна топло сестрата. — Радвам се да те чуя. Мислех си, че може би ще се обадиш днес.
Сестрата всеки път казваше едно и също, дума по дума. През последните шестнадесет години Ким не беше пропускала да се обади нито веднъж: всеки месец на дванадесето число.
— Как е тя?
— Прекара коледните празници без вълнения, но ми се стори, че изпълнението на гостуващия хор й хареса.
— Някакви яростни изблици?
— Не, не и от известно време. Лекарствата й помагат.
— Нещо друго?
— Вчера отново пита за теб. Тя няма представа коя дата сме, но сякаш всеки път знае, че скоро ще се обадиш.
Сестрата замлъкна за момент.
— Нали знаеш, че ако пожелаеш, може да дойдеш и…
— Благодаря ти за отделеното време, Лили.
Ким никога не беше ходила да я види и никога нямаше да го направи. Психиатрията в Грантли беше дом за майката на Ким, откакто самата тя беше на шест години, и така трябваше да си остане.
— Ще й кажа, че си се обадила.
Ким й благодари още веднъж и затвори. Сестрата си мислеше, че Ким се обажда всеки месец, за да провери дали майка й е добре — и Ким никога не се опита да я разубеди.
