— Слава на бога, че Рот стигна навреме — обади се Ви някъде съвсем отблизо.
Бъч се насили да се изправи, залитайки, сякаш земята се люлееше под краката му.
— Добре ли си? — попита Ви и посегна към него.
— Да. Добре съм.
Олюлявайки се, Бъч се върна в гаража и продължи напред, като ту се препъваше в някой праг, ту се блъскаше в изпречила се насреща му стена. Къде се намираше? А, да — в кухнята. Огледа се наоколо като слепец… и съзря килера. Влезе вътре, затвори вратата след себе си и се облегна на полиците, оставайки сам с купищата консерви, брашно и захар.
Започна да трепери — толкова силно, че зъбите му затракаха, а ръцете му замахаха неконтролируемо, като криле на птица. Господи, единственото, за което можеше да мисли, беше как Мариса лумва в пламъци. Безпомощна. В агония.
Ако зависеше само от него, ако незнайно как Рот не бе видял какво се случва и не се беше материализирал до нея, сега тя щеше да е мъртва.
Бъч нямаше да успее да я спаси.
Както можеше да се очаква, мислите му се върнаха назад във времето. Ужасяващо ясен, двадесет и пет годишният спомен за това, как сестра му се качва в онази кола, изпълни съзнанието му. Мамка му, нея също не бе успял да спаси. Не беше я издърпал навреме от онзи шевролет.
По дяволите, може би, ако Рот бе наблизо през онзи ден, щеше да спаси и сестра му.
Бъч потърка очи, опитвайки се да убеди сам себе си, че са се замъглили заради пушека от пожара.
Половин час по-късно Мариса седеше на леглото в синята си стая, а срамът се стелеше на валма около нея. По дяволите, беше прекалила със своето ново правило номер едно.
— Толкова ми е неудобно.
Рот, който стоеше на прага, поклати глава.
— Няма защо.
— Е, въпреки това ми е неудобно.
Тя направи напразен опит да се усмихне. Господи, лицето й беше като вцепенено, кожата й се беше изопнала от горещината на огъня. А косата й… косата й беше пропита с миризмата на пушек и бензин. Също както и халатът.
Погледна към Бъч, който стоеше в коридора отвън, облегнат на стената. Не беше казал нито дума, откакто се беше появил преди няколко минути, и по нищо не личеше, че се кани да влезе в стаята. Сигурно я мислеше за луда. По дяволите, самата тя се мислеше за луда.
— Не знам защо го направих.
— Преживяваш тежък период — каза Рот, въпреки че тя не гледаше към него.
— Това не е оправдание.
— Мариса, нека бъда пределно ясен — на никого не му пука за пожара. Искаме единствено ти да си добре и да си в безопасност. Изобщо не ни е грижа за моравата.
Мариса не отговори, а продължи да се взира покрай него, и Рот хвърли поглед през рамо.
— Май ще е най-добре да ви оставя насаме. Опитай се да поспиш.
Когато той се обърна, Бъч му каза нещо, което Мариса не успя да чуе. Рот сложи ръка на рамото му и отговори също толкова тихо.
След като кралят си тръгна, Бъч пристъпи напред, но се спря на прага.
— Сигурна ли си, че ще се оправиш?
— Ъъъ, да. Особено след един хубав душ. И една лоботомия.
— Окей, аз се връщам в Дупката.
— Бъч… съжалявам за онова, което сторих. Просто… не можах да открия нито една рокля, която да не е омърсена от спомени.
— Разбирам те.
Само дето беше очевидно, че не е така. Изглеждаше напълно вцепенен, сякаш по някакъв начин се беше откъснал от всичко, което го заобикаляше. И най-вече — от нея.
— Е… грижи се за себе си, Мариса.
Той понечи да се отдалечи и тя скочи на крака.
— Бъч?
— Не се тревожи за нищо.
Какво, по дяволите, искаше да каже с това? Мариса тъкмо се канеше да отиде при него, когато на прага се появи Бет с голям вързоп в ръце.
— Здравейте — поздрави ги тя. — Мариса, имаш ли минутка?
— Бъч, не си отивай.
Той кимна на Бет и погледна към коридора.
— Трябва да изтрезнея.
— Бъч — рязко каза Мариса, — това краят ли е?
Бъч я дари с меланхолична усмивка.
— Винаги ще бъдем заедно, скъпа.
И той се отдалечи внимателно, сякаш подът под краката му се пързаляше. Господи… Бет се прокашля.
— Рот предположи, че може да ти трябват дрехи. Донесох ти някои неща, ако искаш да ги пробваш.
Мариса отчаяно копнееше да се втурне след Бъч, но тази нощ вече беше станала за посмешище веднъж, а и той изглеждаше така, сякаш наистина има нужда да си отдъхне от цялата тази драма. Господи… прекрасно го разбираше, само дето тя не можеше да избяга. Където и да отидеше.
Погледна към Бет, като си мислеше, че това трябва да са най-ужасните двайсет и четири часа в живота й.
— Рот каза ли ти, че изгорих всичките си дрехи?
— Ами… спомена нещо такова.
— И че направих огромен кратер насред моравата? Изглежда така, сякаш там се е приземила летяща чиния. Не мога да повярвам, че не ми се сърди.
Усмивката на Бет беше непресторено мила.
— Недоволен е само от това, че си накарала Фриц да продаде онази гривна.
— Е, не мога да очаквам вие да ми плащате наема.
— Всъщност щеше ни се да живееш тук.
— О, не… Вече сторихте предостатъчно за мен. Всъщност тази вечер планирах да… Е, преди цялата тази история с бензина и дрехите, се канех да поогледам новото си жилище и да видя от какво обзавеждане се нуждае.
Най-вероятно от пълно.
Бет се намръщи.
