— Господарке, нещата ви са ето тук — обади се Фриц зад нея почтително, но твърдо, деликатен намек, че всички тези дървени сандъци не й влизат в работата. — Бихте ли ме последвали?
И той я отведе до куфарите и кутиите й.
— Сигурна ли сте, че не искате да отнеса няколко рокли в стаята ви?
— Да — отвърна Мариса и улови ключалката на един от луксозните си куфари. — Би ли… би ли ме оставил сама?
— Разбира се, господарке.
Тя изчака, докато вратата се затвори зад гърба му, отключи куфара и го отвори. Купища рокли, пъстроцветни и пищни, изскочиха навън. Мариса се видя облечена в тях — на заседанията на Съвета, на баловете, на официалните вечери, давани от брат й…
… и усети как я полазват тръпки.
Отвори следващия куфар. И още един. Накрая — и последния. След това се върна на първия и отново го прерови. После пак се зае с другите. И пак.
Това беше абсурдно. Какво значение имаше какво ще облече?
„Просто избери нещо!“
Тя се пресегна и извади… Не, това носеше първия път, когато се нахрани от Ривендж. Ами тази? Не… с тази рокля беше облечена на партито за рождения ден на брат си. Ами тази…
Гневът избухна в нея като пожар. Заля я като огнена вълна, лумна в тялото й и накара кръвта във вените й да закипи. Тя грабна първите попаднали й рокли и ги издърпа от подплатените им закачалки, търсейки поне една, която да не събужда спомени за безропотно покорство, за безсилие, за пленничество в клетка от коприна. Отиде до следващия куфар и във въздуха полетяха още дрехи, ръцете й дърпаха рокля след рокля, разкъсвайки фините материи.
Сълзи бликнаха от очите й, но тя ги изтри нетърпеливо, после пак… докато вече не виждаше нищо и трябваше да спре. Избърса лицето си, отпусна безсилно ръце и остана да стои така, неподвижна насред пъстроцветната бъркотия в краката й.
И тогава зърна стъклената врата в далечния ъгъл, водеща към една морава в задния двор.
Мариса се загледа в полуразтопения сняг. После забеляза моторната косачка, оставена до вратата… и червената тенекиена кутия до нея. Погледът й продължи нататък и се плъзна по препаратите против плевели и чувалчетата с изкуствени торове, докато накрая се спря върху една газова скара и кибритената кутийка, която почиваше върху капака й.
После отново погледна към куфарите си и купищата дизайнерски рокли, които заедно струваха стотици хиляди долари.
Отне й цели двайсет минути, докато изнесе и последната в задния двор, като не забрави да добави корсетите и шаловете. Когато най-сетне свърши, дрехите й бяха струпани на камара в двора, призрачни под лунната светлина, приглушени отблясъци от един живот, към който тя никога нямаше да се върне, живот на привилегии… ограничения… и позлатени унижения.
Тя издърпа един розов шал и се върна в гаража. Вдигна тенекията с бензин от пода, взе кибритената кутийка и без да се колебае, отиде до купчината от коприна и сатен, поля ги с бистрата сладникава течност, застана с лице към вятъра и драсна една клечка.
Запали шала в ръката си. И го хвърли върху дрехите.
Експлозията, която последва, беше по-силна, отколкото Мариса очакваше. Огромно огнено кълбо опърли лицето й и я запрати назад.
Оранжевите пламъци се развихриха, гъст черен пушек се издигна над този огнен ад и Мариса изпищя.
Бъч лежеше по гръб и се взираше в тавана, когато алармата запищя. Той светкавично скочи от леглото, нахлузи чифт боксерки и изхвърча навън. В коридора се сблъска с Вишъс и заедно се втурнаха към компютрите.
— Господи! — ахна Ви. — В задния двор има пожар!
Някакво шесто чувство накара Бъч да се хвърли към входната врата. Без да обръща внимание нито на студа, нито на камъчетата под босите си крака, той прекоси тичешком предния двор, свърна зад основната сграда и се втурна в гаража. Мили боже! През прозорците отсреща съвсем ясно видя огромния огън, който бушуваше в задния двор.
В този миг чу писъците.
Изскочи през задната врата и бе посрещнат от непоносима горещина и тежкия мирис на бензин и горящи дрехи. А все още не бе и наполовина толкова близо до пожара, колкото фигурата, която стоеше до самия огнен ад.
— Мариса!
Тялото й беше наведено напред към огъня, устата й бе широко отворена, а пронизителните й писъци прорязваха нощта така зловещо, както и високите пламъци. Тя блуждаеше около огъня като обезумяла… после се затича.
Не! Халатът! Щеше да я спъне…
И тогава, за огромен ужас на Бъч, то се случи. Пред очите му. Дългият кървавочервен халат се омота около единия й крак и я препъна. Тя се олюля и политна напред, право към огъня.
Смъртен страх се изписа по лицето й и тя отчаяно размаха ръце. Всичко сякаш се случваше на забавен каданс — Бъч се хвърли към нея, но му се струваше, че не помръдва от мястото си.
— Не! — изкрещя той.
Миг преди пламъците да я погълнат, Рот се материализира зад нея и я сграбчи, спасявайки я от сигурна смърт.
Бъч се закова на място, връхлетян от внезапна немощ, която го парализира и накара краката му да омекнат. Без капчица въздух в дробовете, той рухна на земята и остана така, коленичил, вдигнал поглед нагоре, докато Рот придържаше Мариса, която се бе отпуснала безсилно в обятията му.
