Бъч определено предпочиташе да поговорят за кошмарите на Ви, но това явно нямаше да се случи.
— Казвай тогава. Трябваше да ме събудиш още щом…
— Опитах. Спеше като заклан. Както и да е…
Ви отново издиша, този път доста по-нормално.
— Нали знаеш, че проверих миналото ти.
— Досетих се.
— Трябваше да знам с какво си имаме работа, след като щеше да живееш при мен… при нас. Проследих родословието ти чак до Ирландия. Във вените ти тече кръвта на цяла камара бели като мляко предшественици.
Бъч затаи дъх.
— Откри ли нещо друго?
— Не и когато търсих преди девет месеца. Нито преди час, когато отново прегледах родословието ти.
Хм. Страшно обнадеждаващо, няма що! От друга страна, нима можеше да очаква нещо друго? Та той не беше вампир.
— Защо тогава ми казваш всичко това?
— Сигурен ли си, че в рода ти не се разказва някоя странна история? Особено за нещо, което се е случило в Европа? Нали се сещаш, някоя жена да са я „пощипнали“ някоя нощ? Или пък някоя неочаквана бременност? Нечия дъщеря, която един ден е изчезнала, а по-късно се върнала с дете на ръце?
Всъщност Бъч не знаеше почти нищо за своите предшественици. През първите дванайсет години от живота му майка му беше твърде заета с отглеждането на шест деца и работата си като медицинска сестра. А после, след убийството на Джейни, Одел О’Нийл беше прекалено съсипана, за да им разказва истории. А баща му? Как ли пък не. След като цял ден се бъхтеше за телефонната компания, а вечер работеше като пазач, на Еди О’Нийл не му оставаше много време да си бъбри с дечурлигата. Когато си беше вкъщи, той или пиеше, или спеше.
— Не съм чувал нищо такова.
Ви всмукна от цигарата и се зае да му обясни, издишвайки дима, докато говореше:
— Ето как стоят нещата, Бъч. Искам да проверя дали в теб няма нещо от нас.
Леле!
— Но нали вече провери родословното ми дърво? А и кръвните изследвания в клиниката на Хавърс, пък и всички други преди това, не трябваше ли да покажат нещо?
— Не непременно. Аз имам много точен начин да проверя. Нарича се семейна регресия. — Ви вдигна ръката, от която струеше светлина, и я сви в юмрук. — По дяволите, никак не ми е приятно да го правя, но няма друг начин.
Бъч погледна към изгорената масичка.
— Ще пламна като факла.
— Не, защото аз ще го контролирам. Не казвам, че ще ти бъде лесно, но не би трябвало да те убие. Нищо не гарантирам, но има някои факти, които навеждат на тази мисъл. Онова с храненето на Мариса и начина, по който ти реагира. Това, че тялото ти започва да излъчва силна миризма, когато си с нея. Освен това определено си достатъчно агресивен. Кой знае какво ще открием.
Нещо топло се надигна в гърдите на Бъч. Нещо, което много приличаше на надежда.
— И ако се окаже, че наистина имам роднина вампир?
— Тогава бихме могли… — Ви отново всмукна от ръчно свитата си цигара. — Бихме могли да те превърнем в един от нас.
Мили боже!
— Мислех, че е невъзможно.
Ви кимна по посока на подвързаните с кожа книги, които се издигаха като истинска кула до бюрото с компютрите.
— В Летописите се споменава нещо за това. Ако във вените ти има малко вампирска кръв, можем да опитаме. Много е рисковано, но бихме могли да опитаме.
Боже, Бъч беше адски навит да го направят.
— Да се захващаме за регресията тогава. Още сега.
— Не става. Даже и да имаш необходимото ДНК, не бива дори да си помисляме за промяна, преди да сме поискали разрешение от Скрайб Върджин. Това не е нещо, което може да се направи с лека ръка, още повече че в твоя случай стореното ти от
— Кога ще разберем?
— Рот каза, че ще я попита още тази вечер.
— Господи, Ви. Така се надявам да…
— Искам добре да го обмислиш. Регресията е гадна работа. Мозъкът ти ще се изключи, а доколкото съм чувал, болката е ужасна. Няма да е лошо да го обсъдиш и с Мариса.
Бъч се замисли за нея.
— О, ще го преживея, изобщо не се тревожи за това.
— Не бъди толкова самонадеян…
— Не съм. Просто трябва да се получи.
— Но може и да не се получи — каза Ви и се загледа в запаления край на цигарата си. — Ако издържиш регресията и открием, че наистина си свързан с някой вампир и че той е жив, съществува голяма вероятност да умреш по време на преобразяването. Всъщност шансът да оцелееш е съвсем малък.
— Ще го направя.
От гърдите на Ви се откъсна сух, отсечен смях.
— Не мога да преценя дали си адски смело копеле, или животът ти е омръзнал.
— Никога не подценявай силата на самоомразата, Ви. Тя е страхотен мотиватор. Освен това и двамата знаем каква е другата възможност.
Те се спогледаха и Бъч почувства, че си мислят едно и също. Независимо от риска, всичко беше по-приемливо от това, Вишъс да бъде принуден да го убие, за да му попречи да си тръгне.
— Отивам при Мариса — каза Бъч, но докато прекрачваше прага на тунела, се спря. — Сигурен ли си, че не можем да направим нищо за тези твои кошмари?
— Вече си имаш достатъчно грижи.
— Много ме бива да се занимавам с няколко неща едновременно.
