И тя я поведе към широкото стълбище. Докато се изкачваха, Мариса хвърли поглед през рамо. Стиснал зъби, Рот имаше толкова безмилостно изражение, че тя се закова на място.
— Сигурен ли си? — попита го тя и той придоби още по-свиреп вид.
— Брат ти притежава забележителната дарба да ме изкарва извън нерви.
— Не искам да ви създавам неудобства.
Рот изобщо не й обърна внимание.
— Заради Бъч е, нали? Ви ми каза, че си отишла в стаята му и си го върнала от оня свят. Нека позная — на Хавърс никак не му е харесала близостта ти с нашия човек.
Неспособна да говори, Мариса кимна.
— Както казах, брат ти адски ми лази по нервите. Бъч е наше момче, дори и да не е член на Братството. Всеки, който държи на него, държи и на нас. Така че, що се отнася до мен, можеш да останеш тук до края на живота си.
С тези думи Рот заобиколи стълбището, като не спираше да ругае:
— Проклетият му Хавърс. Шибан идиот! Ще потърся Ви, за да му кажа, че си тук. Бъч го няма, но Ви ще знае къде да го открие.
— О, не… няма нужда да…
Рот нито спря, нито забави крачка, което й напомни, че никой не може да казва на краля какво да прави. Дори и ако искаше да му каже да не се тревожи.
— Е — промърмори Бет, — поне в момента не е въоръжен.
— Учудена съм, че толкова го е грижа.
— Шегуваш ли се? Та това е отвратително. Да те изхвърли на улицата точно преди изгрев-слънце! Както и да е, нека ти помогна да се настаниш.
Бет я дръпна лекичко, но Мариса стоеше като закована.
— Ти ме посрещна толкова любезно. Как може да си толкова…
— Мариса — прекъсна я Бет, тъмносините й очи гледаха сериозно. — Ти спаси онзи, когото обичам. Когато го простреляха и моята кръв не беше достатъчно силна, ти му спаси живота, като му даде да пие от китката ти. Така че нека да сме наясно за едно — няма абсолютно
Когато слънцето изгря и лъчите му нахлуха в апартамента, Бъч се събуди, възбуден и потриващ бедра в събраните на топка сатенени чаршафи. Тялото му беше плувнало в пот, кожата му беше свръхчувствителна, ерекцията му пулсираше.
Замаян, неспособен да разграничи действителност от фантазия, той посегна надолу. Разкопча колана си. Проправи си път през панталона и боксерките.
Образът на Мариса изпълваше съзнанието му, половината от картините бяха плод на съня, в чиято опияняваща прегръдка се намираше допреди малко, другата половина на спомените. Той се сля с ритъма на ръката си, без да е сигурен дали усеща собствения си допир… Може би беше тя… Господи, как искаше да е тя!
Очите му се притвориха, гърбът му се изви в дъга.
„О, господи! Толкова е хубаво.“
В този миг се събуди.
Когато осъзна какво прави, се вбеси. Сърдит на себе си и на всичко, което се случваше, той изля целия си гняв върху себе си — ръката му стана груба, от устните му се откъсна проклятие и той свърши. Не можеше да го нарече оргазъм. По-скоро и членът му беше изругал заедно с него.
Скован от ужас, той събра сили и сведе поглед надолу.
И се отпусна облекчено на леглото. Поне едно нещо отново беше нормално.
След като си събу панталона и се забърса с боксерките, Бъч отиде в банята и пусна душа. Докато стоеше под струята, мислеше единствено за Мариса. Тя му липсваше, жадуваше я толкова силно, че чак го болеше. Раздираше го неутолимо желание, като онова, с което трябваше да се пребори миналата година, когато отказа цигарите.
Само че за това още не беше измислена лепенка.
Когато излезе от банята, увил кърпа около кръста си, чу мобилният телефон да звъни. Разрови възглавниците и най-сетне го намери.
— Да, Ви? — изскрибуца той в слушалката.
Както всяка сутрин, и сега гласа му никакъв го нямаше — звучеше като двигател на кола, който отказва да запали. Ето още едно нещо, което си беше нормално.
— Мариса се премести при нас.
—
— Хавърс я е изритал от къщата си.
— Заради мен?
— Аха.
—
— Тя е в имението, така че е на сигурно място. Обаче е адски разстроена.
Последва дълга пауза.
— Ченге? Там ли си, мой човек?
— Да.
Бъч се излегна назад. И усети, че бедрата му потръпват от нуждата да стигнат до нея.
— Е, както казах, тя е добре. Искаш ли да ти я доведа тази вечер?
Бъч закри очите си с длан. Мисълта, че някой я беше наранил по какъвто и да било начин, го влудяваше. Толкова, че беше готов да убие някого.
— Бъч? Ало?
Мариса се намести в леглото с балдахин и придърпа завивките до брадичката си. Искаше й се да не е гола, но проблемът беше, че нямаше никакви дрехи.
Въпреки че тук нямаше кой да я безпокои, голотата я караше да се чувства… неудобно. Беше позорно, макар че никой никога нямаше да научи.
Тя се огледа. Стаята, в която я бяха настанили, беше прекрасна. Издържана в синьо и украсена с идиличен мотив, който се повтаряше навсякъде — по стените, по завесите, върху завивките и дори върху тапицерията на стола.
