Споделена любов полностью

Знатната дама и коленичилият пред нея поклонник определено не бяха това, което Мариса би искала да вижда около себе си. Двамата френски влюбени й действаха угнетяващо, образите им се забиваха в съзнанието й като отривисти ноти, които описваха онова, което двамата с Бъч нямаха.

За да разреши този проблем, Мариса загаси осветлението и затвори очи. Ефектът беше мигновен — хаотичното стакато утихна като по чудо.

Каква бъркотия само! А и не можеше да не се зачуди какво още ще се обърка. Фриц и двама други догени бяха отишли да приберат вещите й от къщата на брат… не, от къщата на Хавърс и част от Мариса очакваше да се завърнат с празни ръце. Нищо чудно междувременно Хавърс да бе решил да се отърве от нещата й. Така, както беше сторил с нея.

Докато лежеше в мрака, тя се зае да пресява отломките от живота си, опитвайки се да прецени какво все още може да бъде използвано и с какво ще трябва да се прости завинаги. Откри единствено потискащи вехтории, бъркотия от нещастни спомени, които никак не й помагаха да реши накъде да поеме. Нямаше никаква представа нито какво иска да прави, нито къде би могла да отиде.

Което си беше съвсем в реда на нещата. Та тя беше прекарала три столетия в очакване и с надеждата някой мъж да я забележи. Три столетия, в които се опитваше да угоди на глимерата. Три столетия, през които отчаяно се беше старала да бъде нечия сестра, нечия дъщеря, нечия шелан. Всички тези налагани й отвън очаквания бяха физичните закони, управлявали нейния свят досега, по-всеобхватни и неотменни дори от гравитацията.

И докъде я бяха довели опитите й да ги спазва? Дотам да остане сама — без семейство, без партньор и отритната от обществото.

Много добре тогава — отсега нататък вече нямаше да се опитва да търси смисъла на нещата извън себе си. Може и да нямаше представа коя е, но по-добре беше да се лута объркана, отколкото да позволи на обществото завинаги да я оплете в задушаващите си мрежи.

Телефонът до леглото иззвъня и Мариса подскочи. Не искаше да вдига, но той явно нямаше да спре, така че тя най-сетне вдигна слушалката ако не за друго, то за да го накара да замълчи.

— Ало?

— Господарке? — разнесе се почтителният глас на един доген. — Търси ви господарят Бъч. Ще приемете ли обаждането?

Страхотно, няма що! Значи беше научил.

— Господарке?

— Ъъъ… да, да, ще го приема.

— Много добре. Освен това му дадох директния ви номер. Изчакайте един момент.

От слушалката долетя изщракване, последвано от характерния дрезгав глас.

— Мариса? Добре ли си?

Ни най-малко, помисли си тя, но това не му влизаше в работата.

— Добре съм, благодаря. Бет и Рот ме посрещнаха много топло.

— Слушай, трябва да те видя.

— Така ли? Да разбирам ли, че всичките ти проблеми са се изпарили като по чудо? Сигурно си страшно доволен, че отново си напълно здрав. Поздравления.

Бъч изруга.

— Безпокоя се за теб.

— Много мило от твоя страна, но…

— Мариса…

— … не бихме искали да бъда изложена на опасност, нали?

— Слушай, аз само…

— Така че е по-добре да стоиш настрани, за да не пострадам.

— По дяволите, Мариса. По дяволите цялата шибана история.

Мариса затвори очи, сърдита на света и на Бъч, и на брат си, и на себе си. А тъй като и той беше започнал здравата да се ядосва, разговорът заплашваше да стане взривоопасен.

— Оценявам загрижеността ти, но съм добре — каза тя, овладявайки гласа си.

— Ама че шибана…

— Да, мисля, че това добре описва положението. Дочуване, Бъч.

Едва когато затвори, си даде сметка, че цялата трепери. Телефонът иззвъня почти моментално и тя го изгледа яростно, преди да се пресегне и с едно мълниеносно движение да изтръгне кабела от стената.

След това се намести обратно под завивките, обърна се на една страна и се сви на кълбо. Ясно беше, че няма да може да заспи, но все пак затвори очи.

Докато лежеше ядосана в мрака, Мариса стигна до едно заключение. Въпреки че всичко беше… шибано според цветистото описание на Бъч, поне едно нещо беше сигурно — гневът определено беше за предпочитане пред пристъпите на паника.

Двадесет минути по-късно, нахлупил ниско шапката на „Ред Сокс“ и скрил очите си зад чифт тъмни очила, Бъч се приближи до една тъмнозелена хонда „Акорд“ и се огледа първо наляво, а после надясно. Уличката беше пуста, сградите наоколо нямаха прозорци, по съседната Девета улица не минаваха коли.

Той се наведе, вдигна един камък от земята и строши прозореца откъм шофьорското място. Алармата запищя като полудяла и Бъч побърза да се отдръпне в сенките. Никой не се появи и след малко пронизителните звуци утихнаха.

Не беше крал кола от шестнадесетгодишен, когато се занимаваше с дребни престъпления из бедняшките квартали на Бостън, но имаше чувството, че е било вчера. Най-спокойно отиде до колата, отвори вратата и се настани зад волана. Следващата операция извърши бързо и успешно — доказателство, че дарбата за престъпления, също както и бостънският му акцент, никога не го бяха изоставили напълно. Той свали таблото. Намери жиците. Допря ги и… готово.