Въпреки това понякога, особено вечер, когато поглеждам към просторната маса във всекидневната, която сякаш приканва към весели разговори, изпитвам съжаление, че някои от другите не успяха да стигнат дотук. Най-много ми липсва Крюкшенк. Дьопре, Сън и Вонсава също са чудесна компания, но никой от тях не притежава тази непринудена жизнерадостност на момичето от Лимоновите планини. И разбира се, никой от тях не изпитва желание да правим любов.
Сучиади също е в списъка на неуспелите. „Колодата“ му бе единствената оцеляла след клането, което устроих на Дангрекския бряг. Опитахме се да установим контакт с него, преди да напуснем Изкоп 27, но той ни посрещна с писъци на безумец. Стояхме около него в прохладния и лъщящ като мрамор формат на симулацията, но той дори не ни позна. Отдръпваше се изплашено всеки път, когато някой от нас посягаше да го докосне, и ломотеше нечленоразделно в промеждутъците между периодите на оглушителни писъци. В края на краищата го изключихме, а после изтрихме и формата, сякаш се бояхме, че лудостта му може да е заразна.
Всъщност Сън бе споменала нещо за психохирургия. Аз обаче си спомних онзи сержант от Клина, когото бяха „пренахлузвали“ твърде често, и изпитах колебание. Но колкото и да струват услугите на психохирурзите в Латимерград, ще му ги осигуря. На моя сметка.
Сучиади.
Крюкшенк.
Хансен.
Жиан.
Някой би казал, че сме се отървали леко.
Понякога, докато седя под нощното небе в компанията на Люк Дьопре на бутилка уиски, съм склонен да се съглася.
От време на време Вонсава изчезва. Идва да я вземе млад мъж с костюм и маниери на бюрократ от ранните години на заселването на Дом Хън. Върти се около нея, отваря й вратата на въздушния джип и въобще играе малко представление, което забавлява всички ни. Обикновено Вонсава се прибира след около час.
В реалното време, разбира се, това съответства на няколко дни. Техниците на Руспиноджи са забавили корабната виртуалност по наше желание. Сигурно им се е сторило странно, защото повечето клиенти искат обратното — да бъде ускорен хода на времето във виртуалната реалност. Но те нямат години за пилеене, докато корабът се носи из черния космос. Ние изживяваме транзитното време на „Чандра“ стотици пъти по-бързо, отколкото то тече в реалността. Седмици на пустия мостик на кораба се равняват на часове при нас. В края на месеца очакваме да пристигнем в Латимерград.
