Хенд също вдигна един камък и го метна с плоското над вълните. Беше добро хвърляне, от седяща позиция, но въпреки това камъкът потъна по-близо от моя. Трудно е да се надпреварваш с невростимулирана физика. Хенд млясна разочаровано.
— Трябва да е доста сериозна, тази охранителна система — казах. — За да зарови вратата под близо половин милион тона камънак.
— Така си е. — Той все още се мръщеше заради по-слабото си хвърляне и гледаше как вълните от неговото камъче се сливат с тези от моето. — Човек започва да се пита, от какво толкова са се страхували.
— Харесваш го, нали?
Беше по-скоро обвинение, изстреляно право в лицето, под фосфоресциращата светлина на баровото осветление. От говорителите се лееше дразнещо-сладникава музика, която се прибавяше към общата шумотевица. Притиснат в свивката на лакътя ми подобно на грамаден, смачкан бръмбар, персоналният пространствено-резониращ заглушител, който от „Мандрейк“ бяха настояли да носим постоянно, сияеше в зелена, нормофункционална светлина, но очевидно не беше в състояние да изолира външния шум. Колко жалко.
— Кого да харесвам? — попитах и погледнах отблизо Вардани.
— Не се прави на тъпанар, Ковач. Онзи евтин хитрец в скъпи костюми. Направо си падаш по него.
— Той е нашият спонсор, Вардани. Какво искаш от мен? Да го заплювам всеки десет минути, за да му доказвам колко по-извисени морално сме всички ние? — Чукнах с пръст единия от пагоните си. — Аз съм платен убиец, Шнайдер е дезертьор, а ти, каквито и да са предишните ти грехове, си тясно обвързана с нас в контрабандната продажба на най-великото археологическо откритие на хилядолетието срещу билет за друга планета и доживотен пропуск до света на богоизбраните в Латимерград.
Тя се отдръпна.
— Но той се опита да ни убие.
— Е, имайки предвид как свърши всичко, готов съм да му простя. В края на краищата пострадаха само Денг и хората му.
Шнайдер, който седеше зад Вардани, се разсмя, но тя го сряза с поглед.
— Да, това е вярно. Той прати тези хора на смърт, а сега е сключил договор с човека, който ги изби. Този тип е калтак.
— Ако най-лошото, което е направил — не се предавах аз, — е да погуби осем души, значи аз съм далеч по-грешен от него. И всеки друг с чин като моя.
— Ето, виждаш ли? Пак го защитаваш. Сравняваш го дори със себе си, само за да го изкараш чист и неопетнен.
Погледнах я строго, допих си чашата и я поставих внимателно на барплота.
— Благодаря ти за загрижеността, Вардани, но искам да ти напомня, че не си експерт по това, което става в моята глава. Бих предпочел да пазиш своите прощъпулни, шибани опити в психохирургията за теб самата. Ясно?
Тя стисна устни, но не се предаде.
— Но няма да скриеш, че…
— Момчета — Шнайдер се подпря на Вардани и ми наля още ром от бутилката. — Момчета и момичета, това трябваше да е нашето малко празненство. Дойдохме тук, за да се разберем, че никога повече няма да се караме, а вие разваляте всичко. Таня, защо не вземеш да…
Той се опита да напълни чашата на Вардани, но тя избута настрани гърлото на бутилката. Гледаше го с такова съжаление, че неволно потреперих.
— Само това има значение за теб, Ян, нали така? — произнесе тя тихо. — Да се измъкнеш с натъпкан джоб. Да пробягаш най-късата и лесна дистанция до безгрижното съществувание на върха на живота. Какво стана с теб, Ян? Вярно, че винаги си бил малко повърхностен, но чак толкова…
Тя махна безпомощно с ръка.
— Благодаря ти, Таня. — Шнайдер надигна шишето и когато отново зърнах лицето му, то бе разкривено в свирепа усмивка. — Права си, не бива да съм чак такъв егоист. Трябваше да остана по-дълго при Кемп. В края на краищата, кое е най-лошото, което можеше да ми се случи?
— Не се вдетинявай само, моля те.
— Не, наистина. Сега вече всичко взе да ми се прояснява. Такеши, хайде да идем при Хенд и да му кажем, че сме променили намеренията си. — Той посочи Вардани с пръст. — А ти. Ти можеш да се прибереш в лагера, откъдето те измъкнахме, и да се отдадеш на аристократично страдание.
— Измъкнахте ме от лагера, защото имахте нужда от мен, Ян, не се преструвай, че причината е била друга.
Разтворената длан на Шнайдер бе изминала половината път до лицето й, когато осъзнах, че възнамерява да я зашлеви. Невростимулираната ми реакция ме накара да се озова между двамата, преди да е станало съприкосновението, но Вардани бе донякъде на пътя ми и аз я съборих от стола с рамо. Чух вика й, преди да се тръшне на пода. Чашата й се претърколи и съдържанието й изтече върху барплота.
— Достатъчно — рекох тихо, но заплашително на Шнайдер. Притисках ръката му под моята върху барплота, а другата ми ръка стоеше в замах някъде над лявото ми ухо. Лицето ми бе толкова близо до неговото, че забелязах миниатюрните сълзи в ъгълчетата на очите му. — Нали каза, че никога повече няма да се караме?
— Да бе. — Гласът му бе като на полузадушен. Той се изкашля. — Прав си, разбира се.
