— Ох. — Тя също ми се усмихна. — Е, трябваше да те попитам. — Очите й се стрелнаха към слабините ми и тя задържа поглед демонстративно. — Какво ще кажеш да проверим двамата какво има там?
— Нямам нищо против.
Сега и моята слушалка избръмча подканящо.
— Слушам те, Сучиади.
— Сър, ако не ви представлява трудност — чух гласа му, изпълнен с нескрита ирония, — бихте ли оставили войниците ми да се разгърнат?
— Разбира се. Извинявай. Няма да се повтори.
— Благодаря.
Тъкмо смятах да прекъсна връзката, когато се намеси гласът на Таня Вардани. Всъщност всичко, което се чуваше, бяха приглушени ругатни.
— Какво е това? — попита рязко Сучиади. — Сън?
— Ами това е госпожица Вардани, сър — отвърна с типичното си спокойствие Оле Хансен, надвиквайки неспирните проклятия на археоложката. — Мисля, че ще е най-добре да дойдете и сам да видите това.
Застигнах Хенд на брега, но не можах да го задмина. Цигарите и болните дробове не важат във виртуалността, та сигурно загрижеността му за инвестициите на „Мандрейк“ му бе придала допълнителни сили. Все още непривикнали с новите си „ръкави“, останалите от групата изостанаха зад нас. Двамата първи се озовахме до Вардани.
Открихме я на почти същото място, на което бе спряла и предишния път, докато разглеждаше каменопада. В първия момент не можах да разбера накъде гледа.
— Къде е Хансен? — попитах объркан.
— Слезе долу — махна тя към каменната джунгла. — Един Господ знае защо.
И тогава ги видях. Белезникави белези от наскорошен взрив, обкръжили двуметров, назъбен проход, през който се виеше тясна пътечка.
— Ковач? — бе единственото, което успя да каже Хенд.
— Виждам. Кога за последен път допълвахте симулацията?
— Днес — отвърна Хенд и се приближи към отвора.
Таня Вардани кимна.
— Високоорбитално сателитно сканиране, ако не се лъжа?
— Точно така.
— Чудесно. — Таня се извърна и бръкна в якето си за цигари. — Значи може и да не открием нищо там.
— Хансен! — Хенд сви ръцете си на фуния и се провикна, забравил, че разполагаме с радиовръзка.
— Чувам те — долетя глас зад стената от камъни. — Тук няма нищо.
— Разбира се, че няма — подхвърли Вардани, без да се обръща към някого.
— Виждам приблизително кръгла площадка, широка двайсетина метра, но камъните около нея изглеждат странно. Сякаш са били разтопени.
— Това е импровизация — произнесе нетърпеливо Хенд в микрофона. — Армейският ИИ само предполага какво може да има там.
— Попитай го вижда ли нещо в средата — рече Вардани и хвърли цигарата си по вятъра.
Хенд предаде въпроса. Отговорът дойде незабавно.
— Да, купчина, наподобяваща сталагмит.
Вардани кимна.
— Това е нашата врата — рече тя. — Вероятно реконструирана от компютъра въз основа на стари данни от някой разузнавателен полет над района…
— Някой е идвал тук — прекъсна я Хенд.
— Така изглежда. — Вардани изпусна тютюнев дим и посочи с ръка. — А също и това.
Закотвен в плитчините, само на неколкостотин метра нататък по брега, се виждаше малък, разнебитен траулер, който се полюшваше леко над вълните. Една от мрежите му бе спусната през борда и се изпъваше, сякаш пълна с улов.
Небето започна да избледнява.
Беше почти толкова неприятно, колкото излизането от ППИП. Отворих очи и пред мен изплуваха налудничавите изображения на емпатичното психопрограмно изкуство.
— Уф, мамка му — въздъхнах и се надигнах, смъквайки машинално електродите.
Вратата на кабината се отвори с тихо свистене. Хенд пристъпи вътре, докато все още си навличаше дрехите. Примижах към него.
— Необходимо ли беше това?
— Обличай си ризата, Ковач. — Докато говореше, той си закопчаваше копчето на яката. — Чака ни работа. Искам до довечера да сме на полуострова.
— Не прекаляваш ли…
Той вече се обръщаше.
— Хенд, войниците не са привикнали с новите си „ръкави“. Имат още да учат.
— Оставих ги там — той посочи с палец през рамо. — Ще им дам още десетина минути — това са два дни виртуално време. После си събираме багажа и потегляме. Ако някой ни е изпреварил на онзи бряг, ще го накарам дълбоко да съжалява.
— Ако е бил там, когато са ударили Собървил — извиках след него, — вероятно вече съжалява дълбоко. Заедно с всички останали.
Стъпките му се отдалечаваха по коридора. Беше си сложил и сакото и крачеше с уверената походка на истински бизнесмен. Способен на всичко. Готов да изпълни дълга си към компанията, докато аз все още седях на кушетката и се озъртах объркано.
„Разликата между виртуалността и живота е много проста. В симулацията знаеш, че всичко се управлява от една всемогъща машина. Реалността не предполага подобна вероятност и човек лесно може да се излъже, че той контролира всичко.“
Няма начин да прехвърлиш незабелязано междупланетен кораб до другата страна на планетата. Затова и не се опитвахме.
