Колата се повдигна тежко. Кракът на Бату се хлъзна и той се вкопчи в канатата, за да не падне. Дланите му бяха увити във вълна и овча кожа, но го боляха, бяха ожулени до месо. Използва момента да премести тежестта на другата си ръка, за да може кръвта да стигне до върховете на пръстите и да ги спаси от измръзване. Твърде много от хората имаха бели петна по носовете и бузите. Това обясняваше избледнелите белези на по-възрастните, които вече бяха минавали през подобни изпитания.
Субодай имаше правото да му възложи всяка задача, но Бату знаеше, че авторитетът на орлока е доста по-крехък, отколкото си мисли. Правото му да командва му бе дадено от хана, но дори при поход не всичките им действия бяха чисто военни. Щеше да има моменти, когато трябваше да се вземат политически решения, а те бяха отговорност на принцовете, не на воините. С подкрепата на Гуюк решенията на орлока можеха да се отхвърлят, дори самият той можеше да бъде отстранен, Бату бе сигурен в това. Само трябваше да издебне удобен момент, когато авторитетът на Субодай да не е толкова ясно изразен. Беше склонен да чака, но откриваше, че с всеки ден търпението му се изчерпва все повече и повече. Субодай не беше от кръвта. Принцовете щяха да изковат бъдещето, а не някакъв очукан стар военачалник, който отдавна би трябвало да е загърбил походите и да се грижи за козите си. Вложи гнева си в мускулите си и му се стори, че може да вдигне колата сам, да я бута напред и нагоре.
Угедай се качи бавно в седлото. Усещаше как бедрата му протестират. Кога се беше сковал толкова? Мускулите на краката и кръста му бяха станали изумително слаби. Потръпваха, докато се вдигаше на стремената, както потръпва кон, за да пропъди мухите.
Забеляза, че Сорхатани нарочно не го гледа. Вместо това се суетеше около синовете си. Кублай проверяваше подпругата на коня си, а Арик-Боке и Хулегу съвсем се бяха смълчали в присъствието на хана. Угедай беше виждал по-малките само един-два пъти, но Сорхатани водеше Кублай при него да разговарят вечер. Беше го направила така, че да изглежда като благоволение от негова страна, но Угедай постепенно бе започнал да чака разговорите им с нетърпение. Момчето имаше остър ум и сякаш безкраен интерес към историите за минали битки, особено ако в тях е участвал Чингис. Угедай беше открил, че преживява отново славните моменти от миналото през очите на Кублай, и всеки ден прекарваше част от времето си в планиране какво да разкаже на младежа вечерта.
Отново провери крадешком краката си и погледна надолу, когато Торогене се изкиска зад него. Обърна коня си към нея. Знаеше, че е слаб и блед от прекалено дългото стоене на закрито. Ставите го боляха и така копнееше за вино, че устата му пресъхваше само при мисълта за глътчица. Беше обещал на Торогене, че ще пие само по няколко чаши на ден. Всъщност дори нещо повече — тя го беше накарала да се закълне съвсем сериозно, че ще намали пиенето. Не й беше казал за огромните чаши, които се изработваха по негова поръчка. Думата му беше желязо, но виното бе едно от малкото останали му удоволствия.
— Не се застоявай навън, ако усетиш, че започваш да се уморяваш — каза Торогене. — Командирите ти могат да изчакат още ден, ако е нужно. Трябва да възстановяваш силите си бавно.
Угедай се усмихна на тона й и се запита дали всички съпруги в един момент се превръщат в майки на мъжете си. При тази мисъл не се сдържа и погледна към Сорхатани, която бе все още стройна и силна като пастирче. Тази жена определено не заслужаваше да спи сама в студено легло. Не можеше да си спомни кога за последно беше изпитвал истинска страст, ако не се броят сънищата. Чувстваше тялото си износено, отслабнало и старо. Но пък слънцето грееше слабо и есенното небе бе синьо. Щеше да язди покрай канала да види как вървят новите работи. Може би дори щеше да се изкъпе в реката, стига да събереше кураж да влезе в ледената вода.
— Гледай да не подпалиш града ми, докато ме няма — грубо рече той.
— Не мога да обещая, но ще опитам — отвърна Торогене и се усмихна. Хвана крака му в стремето, достатъчно силно, за да усети натиска. Угедай нямаше нужда да говори за любовта, която изпитваше към нея; просто се наведе и докосна бузата й, след което смуши коня и изтрополи през портата.
Синовете на Сорхатани тръгнаха с него. Кублай държеше поводите на три коня, натоварени с провизии. Угедай гледаше как младежът им зацъка с език. Беше толкова пълен с живот, че това почти му причиняваше болка. Не беше разказал на Кублай за смъртта на Толуй. Все още не бе готов за тази история с цялата й мъка, която продължаваше и до днес.
