Беше се задушил в отчаянието, бе се отказал от борбата, беше се предал. Сорхатани го бе издърпала обратно и му бе дала отново надежда, макар че така и нямаше да разбере, че в надеждата има и агония. Как можеше да живее, когато смъртта го дебнеше непрекъснато, сграбчваше го изотзад, притискаше го с тежестта си? Беше се изправил срещу нея. Беше призовал куража си и бе вдигнал глава, но тя не се бе извърнала. Никой човек не можеше да е силен цял ден и цяла нощ. Усилията го бяха изтощили докрай.

Отпусна ръце на коленете си, обърна ги и загледа дланите си. Мазолите бяха започнали да се появяват отново, макар че и за първи път от години му бяха излезли и мехури. Един-два още сълзяха след само час упражнения с меча и лъка този следобед. Усещаше как силата му се завръща, но прекалено бавно. На младини можеше да призове тялото си, без да се замисля, а дори тогава сърцето му беше слабо. Вдигна ръка и бръкна под копринената туника, напипа неравномерното пърхане в гърдите си. Сърцето му изглеждаше толкова крехко, като птичка.

Внезапната болка го стресна. Беше като удар и докато картината пред очите му се размазваше, Угедай се обърна да види какво го е ударило. Опипа главата си и приближи дланите до очите си. По тях нямаше кръв. Вторият спазъм го накара да се превие и той притисна гърди в коленете си, сякаш така можеше да пропъди болката. Изпъшка и се задъха. Пулсът забуча в ушите му, сякаш някой удряше с чук и вибрациите му отекваха през цялото му тяло.

— Престани! — яростно извика той. Тялото му беше неговият враг, сърцето — предателят. Можеше да му заповяда. Стисна юмруци и ги притисна в гърдите си, все така превит на две. Последва нов пристъп на болка, по-лош и от предишния. Угедай изстена и отметна глава, взря се в потъмняващото небе. Беше оцелявал преди. Щеше да оцелее и сега.

Така и не усети как се килна настрани и се свлече от пейката. Камъните на пътеката докоснаха бузата му. Чуваше как сърцето му бие силно и бавно, след което спря и настъпи ужасна тишина, която продължаваше и продължаваше. Стори му се, че чува гласа на баща си, и искаше да заплаче, но не му бяха останали сълзи, а само мрак и студ.

<p>26.</p>

Скърцането на пода изтръгна Сорхатани от съня. Тя се събуди и се стресна, като видя Кублай да стои намръщен до леглото й. Очите му бяха зачервени и тя изведнъж се изплаши от онова, което щеше да й каже. Макар да бяха минали години, споменът за смъртта на Толуй си оставаше болезнено пресен. Надигна се рязко, придърпа одеялото около себе си и попита остро:

— Какво има?

— Изглежда, синовете ти са проклети да носят лоши новини, майко — отвърна Кублай. Извърна се, когато тя стана и свали нощницата си, за да облече дрехите от предишния ден.

— Кажи ми — каза тя, докато закопчаваше туниката си.

— Ханът е мъртъв. Угедай е мъртъв — отвърна Кублай загледан през прозореца към нощния град. — Гвардейците му го открили. Научих от тях и отидох да го видя.

— Кой друг знае? — попита Сорхатани. Цялата й съненост се изпари.

Кублай сви рамене.

— Изпратиха човек да каже на Торогене. Дворецът е все още тих, поне засега. Открили са го в градината, майко. Без никакви признаци, че някой му е посегнал.

— Слава Богу поне за това. Сърцето му беше слабо, Кублай. Онези, които знаехме, се бояхме дълго време от този ден. Видя ли трупа му?

Кублай трепна от въпроса и спомена, който извика той.

— Видях го. После дойдох право при теб.

— Правилно си постъпил. Сега слушай. Има неща, които трябва да направиш още сега, Кублай, тъй като новината скоро ще плъзне. В противен случай още преди лятото ще видиш чичо си Чагатай да минава през портите на Каракорум, за да вземе онова, което му се полага по рождение.

Синът й впери поглед в нея, неспособен да проумее внезапното й хладнокръвие.

— Как бихме могли да го спрем? — попита той. — Как някой би могъл да го спре?

Сорхатани вече вървеше към вратата.

— Той не е наследникът, Кублай. Гуюк е следващият поред и има пълното право да го наследи. Трябва да пратиш вестоносец до войската на Субодай. От този момент Гуюк е в опасност, докато не бъде обявен за хан на големия съвет, също като баща му.

Кублай зяпна.

— Имаш ли представа колко далеч са те?

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Няма значение, ако ще и да е на края на света, синко. Гуюк трябва да научи. Пътните станции, Кублай. Има достатъчно коне между нас и Субодай, нали?

— Майко, ти не разбираш. Дотам са повече от четири хиляди мили, може би дори пет хиляди. Ще са нужни месеци, за да му съобщим новината.

— И какво? Напиши му я — отсече тя. — Нали сега нещата стават по този начин? Изпрати ездач със запечатано съобщение лично до Гуюк. Могат ли вестоносците да предадат лично писмо на такова разстояние?

— Да — отвърна смаяният Кублай. — Да, разбира се.

— Тогава тичай, момче! Тичай в стаите на Яо Шъ и напиши новината. Прати я час по-скоро на онзи, който трябва да я научи.

Сорхатани енергично смъкна един пръстен от пръста си и го пъхна в дланта му.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги