Строителите напускаха с хиляди огромния стадион. Угедай едва поглеждаше реката изтощени лица, която се точеше покрай него. Знаеше, че са работили през цялата нощ, за да остане доволен, и това беше съвсем в реда на нещата. Запита се какво ли са изпитвали, когато императорът на Дзин бе коленичил пред баща му. Ако бяха принудили Чингис да се унизи по такъв начин, той едва ли щеше да е толкова спокоен и готов да приеме участта си. Чингис му беше казал, че дзинците нямат идея за един народ и държава. Управляващата им върхушка говореше за империи и императори, но селяните не можеха да видят толкова надалеч. Вместо това те бяха предани на градове и местни велможи. Угедай кимна замислено. До неотдавна отделните племена на сънародниците му бяха постъпвали по същия начин. Баща му ги беше натикал всички в нова епоха и мнозина от тях все още не разбираха широтата на неговата далновидност.
Повечето работници гледаха в земята, докато минаваха покрай него, ужасени от мисълта, че могат да привлекат вниманието му. Сърцето на Угедай заби по-бързо, когато видя различна реакция у някои от онези, които го приближаваха. Прииска му се да излезе от сенките на светло и трябваше да положи усилия, за да потисне внезапното желание. Гърдите го боляха, но я нямаше ужасната умора, която обикновено го измъчваше независимо колко дълго е спал. Вместо това сетивата му бяха живи и изострени. Можеше да надуши и чуе всичко около себе си, от подправената с чесън храна на работниците до разменените шепнешком думи.
Светът сякаш се напъна и после избухна, оставяйки го почти замаян. Пред него имаше хора, които го гледаха и после нарочно извръщаха погледи. Реакцията им ги бележеше като вдигнат флаг. Угедай не видя никакъв сигнал, но те като един извадиха оръжия изпод дрехите си — къси остри тесли като онези, с които дърводелците окастряха колове. Тълпата се развълнува, люшна се — все повече и повече хора разбираха какво се случва. Чуха се дрезгави викове, но Угедай остана абсолютно неподвижен в центъра на засилващата се буря. Беше приковал поглед в най-близкия от мъжете, който си пробиваше път през останалите, вдигнал високо оръжието си.
Угедай го гледаше как приближава. Бавно разпери ръце и дланите му докоснаха бягащите работници. Нападателят изкрещя нещо, но викът му се изгуби в глъчката. Угедай оголи зъби, когато мъжът беше улучен отстрани и тялото му се свлече в краката на бронирания гвардеец, който го беше ударил.
Докато другите гвардейци тъпчеха и избиваха мъжете в полутъмния тунел, Угедай бавно свали ръце. Гледаше със студена физиономия. Оставиха двама живи, както бе заповядал, но ги удряха с дръжките на сабите, докато лицата им не се превърнаха в подути кървави маски. Останалите бяха изклани като кози.
След няколко мига първият командир застана задъхан пред него. Бледото му лице беше опръскано с кръв и мръсотия.
— Господарю, добре ли си?
Угедай откъсна поглед от войниците, които продължаваха да удрят мъртвата плът на мъжете, които се бяха осмелили да нападнат господаря им.
— Че как би могъл да помислиш нещо друго, Хуран? Нищо ми няма. Добре си свърши работата.
Хуран сведе глава и почти се извърна, но не можеше да го стори.
— Господарю, нямаше нужда от това. Следяхме тези мъже от два дни. Лично претърсих жилищата им и нито за миг не съм свалял поглед от тях. Можехме да се справим и без да те излагаме на опасност.
Хуран явно се мъчеше да намери подходящите думи, но за първи път от много време Угедай се чувстваше някак по-лек и по-силен.
— Кажи каквото имаш да кажеш, Хуран — добродушно отвърна той. — Няма да ме обидиш.
Беше го освободил от необходимостта да внимава какво говори и видя как напрежението и сковаността му изчезват.
— Аз живея, за да те защитавам, господарю — каза Хуран. — В деня, в който умреш, ще умра и аз, така съм се заклел. Но не мога да те защитавам, ако ти… ако си влюбен в смъртта, господарю, ако искаш да умреш…
Запъна се на последните думи и млъкна под студения поглед на Угедай.
— Загърби страховете си, Хуран. Служиш ми, откакто бях момче. Нима не рискувах и тогава? Като всеки друг момък, който си въобразява, че ще живее вечно?
Хуран кимна.
— Така е, но тогава нямаше да стоиш с широко разперени ръце, ако към теб тича убиец. Видях го, господарю, но не го разбирам.
Угедай се усмихна, сякаш наставляваше малко дете. Може би беше заради близостта му с вечността в тези моменти, но се чувстваше почти замаян.
— Не искам да умирам, бъди сигурен, Хуран. Но и не се боя ни най-малко от смъртта. Разперих ръце, защото точно в този момент не ме беше грижа. Можеш ли да разбереш това?
— Не, господарю — отвърна Хуран.
Угедай въздъхна и сбърчи нос от миризмата на кръв и изпражнения.
— Въздухът тук е отвратителен — рече той. — Да излезем навън.
Мина покрай купчината трупове. Мнозина бяха убити случайно в суматохата — прости работници, опитващи се да се измъкнат в мрака. Напомни си да изплати някакво обезщетение на семействата им.
