Погребалната клада на хана бе огромна, наполовина на височината на дворцовата кула. Беше издигната бързо с огромните запаси кедрово дърво от мазетата на двореца. Материалът бе открит там, след като прочетоха заръките на Угедай. Ханът се беше подготвил за смъртта и беше описал всяка подробност около церемонията много преди да умре. Имаше и други писма в запечатания пакет, който Яо Шъ предаде на Торогене. Личното послание до нея я бе накарало да се разплаче. Угедай го беше написал преди да потегли на кампанията срещу Дзин и сърцето й се късаше, докато четеше думите на съпруга си. Бил готов за смъртта, но никой човек не можел наистина да разбере какво означава светът да продължи без него, как близките му ще трябва да живеят оттук нататък, без да чуват гласа му и да усещат докосването му. Всичко, което бе останало от него, бяха писмата и спомените й. Самият Каракорум щеше да бъде негова гробница, прахта му щеше да бъде положена в подземната гробница под двореца, където да почива вечно.
Темуге стоеше на зелената трева в златиста копринена роба, обшита със синьо. Гърбът го болеше непрекъснато и трябваше да се напрегне, за да погледне към върха на кладата. Не плачеше за сина на брат си. Вместо това беше сплел ръце зад гърба си и се бе умислил дълбоко за бъдещето, докато пламъците се разрастваха, овъглявайки дървото и пръскайки във въздуха сладкия мирис на кедър, който щеше да се усети на много мили оттук.
Докато стоеше тук и изпълняваше дълга си пред очите на хилядите събрали се, умът му се понесе към миналото. Сънародниците му не обичаха да показват скръбта си публично, но в тълпата работници, които се бяха стекли тук от Каракорум, имаше много зачервени очи. Самият град беше пуст, сякаш никога не е бил заселван.
Син на Чингис лежеше в тези пламъци, син на брата, когото бе обичал и от когото се беше страхувал, когото бе мразил и когото бе обожавал. Темуге почти не си спомняше първите дни, когато ги преследваха, когато всички бяха просто деца. Това бе станало преди страшно много години, макар че той все още сънуваше от време на време студа и мъчителния глад. Мислите му често се връщаха към младостта, но в нея имаше малко утеха. Тогава бяха четирима братя. Темуджин, който щеше да избере тщеславното име Чингис, Хаджиун, Хазар и Бехтер. Темуге се опита да си спомни лицето на Бехтер, но така и не успя. Сестра му Темулун също беше там, но и тя бе изтръгната от живота.
Помисли си за писмото, което Яо Шъ бе получил тази сутрин. Брат му Хаджиун бе мъртъв и Темуге затърси в себе си следа от мъка, чувство на загуба като онази, която показваше Торогене с плача си. Не, нямаше нищо. Бяха се разделили преди много години, изгубени в онези трудности и неприятности на живота, които вгорчават чистите отношения. От седмината, който се бяха крили в онова дере, бяха останали само той и Хазар. Само те можеха да кажат, че са тук от самото начало. Сега и двамата бяха старци и той всеки ден усещаше болките в кокалите си.
Погледна покрай ставащата все по-ярка дървена клада и видя Хазар, който стоеше със сведена глава. На младини двамата заедно бяха прекосили Дзин и бяха открили Яо Шъ, който тогава бе просто скитащ монах, очакващ своето бъдеще. Трудно бе дори да си спомни какво е да си толкова силен и изпълнен с живот. Забеляза, че Хазар изглежда странно слаб. Главата му сякаш се бе уголемила, плътта по лицето и врата му се беше стопила. Изобщо не изглеждаше добре. Импулсивно отиде до него и си кимнаха, двама старци под слънцето.
— Изобщо не съм си помислял, че ще си отиде преди мен — промърмори Хазар.
Темуге го изгледа остро и Хазар забеляза погледа му и сви рамене.
— Аз съм стар и бучките на рамото ми стават по-големи. Не очаквах момчето да умре, преди да е дошло моето време, това е.
— Трябва да ги изрежеш, братко — рече Темуге.
Хазар се намръщи. Вече не можеше да носи доспехи, защото опираха болезнените места. Всяка вечер му се струваше, че бучките са се подули още, подобно на грозде под кожата му. Не спомена онези, които имаше на под мишниците си. И най-малкото им докосване предизвикваше такава болка, че му се завиваше свят. Мисълта, че в тях може да се забие нож, бе непоносима. „Това не е страхливост“, твърдо си рече той. Тези неща или щяха да изчезнат след време, или да го убият; едното или другото.
— Съжалявам, че и Хаджиун си е отишъл — рече Темуге.
Хазар затвори очи, скован от болка.
— Беше твърде стар да тръгва на поход. Казах му го. Не че се радвам, че излязох прав де. Господи, липсва ми.
Темуге го изгледа въпросително.
— Да не би случайно да си станал християнин?
Хазар се усмихна малко тъжно.
— Твърде късно е за мен. Просто ги слушам какво си говорят. Все споменават бога си. Онзи техен рай ми се струва малко скучен, ако се съди по думите им. Попитах един от монасите дали там ще има коне, а той каза, че не бихме ги
