Гуюк препускаше в галоп през гората след сръбския конник. Битката беше приключила преди дни, но двамата с Монгке продължаваха да преследват бягащите противници с туманите си, препускаха с все сили и гледаха да не оставят нито един жив, за да не могат да заминат в подкрепа на унгарския крал. Отново си помисли за многото маджари, които бе открил от тази страна на границата. Субодай бе прав да го прати на юг, където многобройните села щяха да се отзоват на призива на Бела. Е, вече не можеха да го направят — походът му през земите им се беше погрижил за това.
Чу далечния зов на тръба и изруга. Беше толкова близко до сърбина, че го виждаше как поглежда ужасено назад, но се отнасяше сериозно към отговорностите си. Спря коня и загледа как сърбинът изчезва между дърветата. Сигналът прозвуча отново, после за трети път. Гуюк се намръщи и се запита какво ли според Монгке е толкова спешно.
Докато се връщаше, видя, че хората му вече се събират. Излизаха от зеления сумрак и си подвикваха, хвалеха се с победите си. Един размахваше някакви златни верижки и Гуюк се усмихна на щастливото му изражение.
Когато Субодай ги бе пратил тук, Гуюк се беше уплашил, че това е нещо като наказание. Повече от ясно бе, че Субодай отстранява най-близките приятели на Бату. Походът на юг не обещаваше кой знае колко слава. Но ако този призив бе сигнал да се върнат при Субодай, Гуюк знаеше, че спомените му за тези няколко седмици ще са му скъпи и приятни. Двамата с Монгке работеха добре заедно и се бяха научили да се доверяват един на друг. Уважението му към Монгке определено се беше засилило. Братовчед му бе неуморен и вещ и макар да нямаше блестящите хрумвания на Бату, винаги беше там, където имаше нужда от него. Гуюк си спомни какво облекчение беше изпитал само преди няколко дни, когато Монгке разби сръбската част, която беше направила засада на мингханите му сред хълмовете.
След гората имаше скали и Гуюк предпазливо заслиза през тях, докато не стигна до равното. Вече виждаше как туманът на Монгке се строява, както и собствените си хора, които се стичаха от всички посоки и заемаха местата си. Препусна в лек галоп през равнината.
Отдалече чу звъна на звънчетата. Беше дошъл вестоносец. Сърцето му заби възбудено. Какви ли бяха новините? Много лесно беше да се почувстваш изолиран от основната войска и да ти се стори, че светът се изчерпва само с твоите битки и нападения. Насили се да се отпусне. Сигурно Субодай ги свикваше за някаква последна атака на запад. Бащата небе определено беше благословил начинанието му и Гуюк нито веднъж не бе съжалил, че е толкова далеч от родните степи. Беше млад, но можеше да си представи годините пред себе си, когато всички, участвали във великия поход, щяха да са обвързани един с друг по особен начин. Вече усещаше тази връзка, чувството на споделена опасност, дори на братска привързаност. Каквото и друго да бе възнамерявал Субодай, походът бе сплотил военачалниците, които яздеха с него.
Докато приближаваше, забеляза, че Монгке е зачервен и ядосан. Повдигна мълчаливо вежда и Монгке сви рамене и каза малко сърдито:
— Казва, че ще говори само с теб.
Гуюк погледна изненадано младия вестоносец. Беше мръсен, което си бе съвсем нормално след такъв път. Нямаше доспехи. Свали кожената чанта от гърба си, подаде му я и каза:
— Беше ми заръчано да предам съобщението лично на Гуюк, господарю. Не исках да те обидя. — Говореше всъщност на Монгке, който го гледаше кръвнишки.
— Сигурно орлок Субодай има причини за подобно решение — рече Гуюк, докато вземаше чантата и я отваряше.
Умореният конник се чувстваше неудобно в присъствието на такива високопоставени мъже, но поклати глава.
— Господарю, не съм виждал орлок Субодай. Съобщението идва от Каракорум.
Гуюк замръзна. После бръкна в чантата и извади единственото съобщение. Всички го видяха как пребледня, докато оглеждаше печата. Счупи го бързо и отвори съобщението, което бе пропътувало почти пет хиляди мили, за да стигне до него.
Прехапа устна, докато четеше, очите му се връщаха отново и отново към началото, докато се опитваше да осъзнае съдържанието. Накрая Монгке не издържа напрегнатата тишина и попита:
— Какво пише, Гуюк?
Гуюк поклати глава.
— Баща ми е мъртъв — замаяно рече той. — Ханът е мъртъв.
За миг Монгке остана неподвижен в седлото, после слезе от коня, коленичи в тревата и сведе глава. Мъжете около него последваха примера му, вестта се разпространи и след малко и двата тумана бяха на колене. Гуюк ги гледаше объркано, все още неспособен да проумее случващото се.
— Стани, Монгке — рече той. — Няма да забравя това, но сега трябва да се върна у дома. Трябва да тръгна към Каракорум.
Монгке се изправи и преди Гуюк да успее да го спре, докосна с чело ботуша му в стремето.
— Нека положа клетва пред теб. Позволи ми тази чест.
Гуюк впери поглед в него. Монгке го гледаше отдолу със свирепа гордост.
— Добре, военачалнико — тихо отвърна той.
— Ханът е мъртъв. Предлагам ти сол, мляко, коне, гери и кръв — каза Монгке. — Ще те следвам навсякъде, господарю. Давам ти думата си, а думата ми е желязо.
