— Говориш също като Хан Чин — в гласа му се смесваха по равно радостно учудване и горчивина. — И той не би възразил срещу войната. „Те ме убиха, татко — би казал той. — Сега ти трябва да ги убиеш“ — той потръпна и отмести поглед с внезапно отвлечено изражение. — Добре, Кнут. Дълго и упорито мислех върху това. Но съветите на Хан винаги са били твърде прибързани. Той мислеше със сърцето си. Но сега трябва да мисля за другия си син. НА НЕГО трябва да дам живот, стабилност, бъдеще. Ако започнем война, той ще умре. Абсолютно сигурен съм в това. Ще намерят начин също както намериха начин да се доберат до Хан Чин. И в края на краищата ще унищожат Фамилиите.
Ли Шай Тун се обърна към Шепърд, който през цялото това време мълчеше.
— Правя го в името на живота. Ти разбираш, нали, Хал?
Шепърд се усмихна тъжно.
— Разбирам, Шай Тун.
— Ами Седмината? — Толонен стоеше вдървен, в стойка „мирно“, цял трепереше от мъката, която изпитваше. — Няма ли да им кажеш какво чувстваш в сърцето си? Няма ли да ги склониш за вувей?
Тангът отново се обърна към генерала:
— Седмината сами ще вземат решение. Но да, аз ще ги склоня за вувей. За доброто на всички.
— А какво каза Ли Юан?
Въпросът на Толонен бе неочакван, почти нахален, но Ли Шай Тун го пропусна покрай ушите си. Сведе поглед — спомни си разговора със сина си по-рано същия ден. „Правя го заради тебе — беше му казал той. — Разбираш смисъла, нали, Юан?“
Но Ли Юан се бе поколебал и Тангът бе видял по очите му как се борят в него чувствата и дългът пред баща му.
— Ли Юан се съгласи с мене. Както си знаех.
Прочете изненадата в очите на генерала; след това забеляза колко вдървено беше застанал той в очакване да го освободят.
— Съжалявам, че не сме на едно мнение по въпроса, Кнут. Бих искал да не е така. Въпреки това ти благодаря, задето говори с мене открито. Ако това те успокои, ще изложа възгледите ти пред Съвета.
Толонен вдигна изненадано поглед, после се поклони.
— За което съм ви дълбоко благодарен, чие хсия.
— Добре. Тогава няма да те задържам.
След като Толонен си тръгна, Ли Шай Тун дълго седя, потънал в мисли. След всичко, което Толонен бе казал убедеността на генерала го бе потресла. Не беше го очаквал. Когато най-накрая се обърна към Шепърд, тъмните му очи бяха потънали в болка, а на лицето му се беше изписала тревога.
— Е, Хал… Какво мислиш?
— Кнут го приема лично. И поради това преценката му е замъглена. Ти не бъркаш. Макар сърцето ти да кърви, помниш, че си Танг. А един Танг трябва да вижда нещата ясно. Макар и да дължим на мъртвите най-дълбока почит, трябва да посветим енергията си на живите. Мислите ти са здрави, Ли Шай Тун. Това е и ще бъде най-важната ти мисъл, за каквото и да ридае сърцето ти.
Ли Шай Тун, старши член на Съвета на Седмината и управник на Град Европа, се изправи и обърна гръб на съветника си; в ъгълчето на окото му, зачервено от кръвоизлив, проблесна сълза.
— Тогава — вувей.
Момиченцето се извърна рязко — движенията й бяха плавни като на балерина. Лявата й ръка се спусна надолу в дъга и сграбчи нападателя отстрани. В същия миг изхвърли десния си крак, стъпалото й се изопна, удари нападателя и изби оръжието от ръката му. Движението бе съвършено и мъжът, висок почти два пъти колкото нея, залитна назад. Тя за миг се намери върху него, а от устните й се откъсна пронизителен боен вик.
— Задръж!
Тя застина, дишайки тежко, и извърна глава към инструктора си. Бавно се отпусна и отстъпи от просналия се на земята нападател.
— Отлично. Този път точно навреме, Джелка. Без никакви колебания!
Инструкторът й, същински великан на средна възраст, когото тя познаваше само като Сиян, се приближи към нея и я потупа по рамото. На пода, близо до нея, нападателят — професионален боец, поканен само за тазсутрешната тренировка — се изправи бавно и се поотупа, после й се поклони. Явно беше изненадан, че го е победило дребосъче, при това момиче, но Сиян му махна с ръка да си върви, без дори да го погледне.
Сиян се отдалечи от детето и го заобиколи. Тя се обърна — беше нащрек, знаеше колко много обича той да погажда номера. Но преди да успее да отбие ръката му, той залепи червена лепенка върху предпазната и дреха там, където се намираше сърцето. Щом понечи да измъкне ръката си, тя я хвана, ала беше твърде късно.
— Убих те! — каза той.
Напуши я смях, но не посмя да се засмее. Знаеше колко сериозно е всичко това.
— Уби ме — сериозно кимна тя.
Имаше игри и игри. Тази беше от онези на живот и смърт. Знаеше, че трябва да я научи добре. Със собствените си очи бе видяла какво можеше да й струва другото. Горкият Хан Чин. Дни наред беше плакала за него.
В дъното на залата за тренировки вратата се отвори и влезе баща й. Беше облечен в пълна униформа, но в чистобял, неопетнен цвят — от ботушите до фуражката. Бяло. Траурният цвят на хан.
Генералът се приближи към тях. Сиян направи дълбок поклон и се отдалечи. Джелка, все още задъхана от усилието, се усмихна и се втурна да прегърне баща си. Той се наведе и я целуна.
— Добре беше — каза той. — Много си напреднала, откакто те гледах за последен път.
