— Удобно, а? — той изгледа хан-а на кръв.
Капитанът се намръщи.
— Съжалявам, но не ви разбирам, сержант. Цялата тази работа… Е, нямахме късмет, но нямаше как да не стане, нали? Самият аз изгубих в битката повече от тридесет души!
Одън се взря в него. Да — помисли си той; изпитваше погнуса от този хан с мазен език, изправен пред него. — Изгубил си тридесет „души“ — но не са ги избили терористите, това е сигурно!
В коридора отвън се чуха силни гласове и светлината на интеркома на бюрото му започна да мига настоятелно. Сорен Бердичев, глава на „Сим Фик“, погледна петимата мъже, насядали около неговото бюро, и поправи кръглите си очилца — изчисти компютърно генерираните фигури, чиито дубликати бяха прожектирани на повърхността му.
— Какво, в името на небесата…
Едва беше минало осем сутринта, а от началото на седмичната им стратегическа конференция бяха изминали вече два часа.
Човекът, който седеше от лявата му страна, се изправи, обърна се и му се поклони.
— Извинете ме, сър. Да разбера ли какъв е проблемът?
Бердичев сложи ръка върху бутона „отказ“ на интеркома и погледна своя старши заместник. Заговори — студено, строго:
— Благодаря, Пол. Моля те, направи го. Ако е член на личния състав, уволни го веднага. Няма да толерираме подобно поведение в нашия офис.
Муър отново се поклони и тръгна да изпълнява нареждането. Но едва бе прекосил стаята наполовина, когато вратата се отвори с трясък.
Толонен застана на вратата — висок, посивял; очите му горяха от гняв, цялата му осанка излъчваше презрение. Беше в пълна бойна униформа — шлемът висеше на врата му, на кръста му имаше закопчан лек автомат в кобур, сякаш идваше направо от бойното поле. Зад него стояха с наведени глави неколцина членове на персонала на Бердичев, засрамени, че не са успели да предотвратят нахлуването му.
Бердичев стана умишлено бавно, здраво овладял собственото си негодувание.
— Генерал Толонен… Надявам се да имате основателна причина да нахлувате при мене по този начин.
Толонен не обърна никакво внимание на забележката му. Огледа стаята и влезе; мина покрай Муър, без да го погледне, и тръгна право към Бердичев. Промъкна се между двама от седящите мъже, надвеси се над бюрото и тресна с юмрук по него.
— Прекрасно знаеш защо съм тук, стенен гущер такъв!
Бердичев седна спокойно и събра длани.
— Има още много да се желае от маниерите ви, генерале. Ако бяхте проявили обичайната любезност да се обадите на моята секретарка, щях да ви определя среща днес следобед. Но сега… Е, бъдете сигурен, че ще докладвам за поведението ви в Комитета по въпросите на охраната към Камарата. Това е частен офис, генерале, и дори вие не можете да влизате тук без разрешение.
Толонен ядосано изпъна рамене, извади заповедта от джоба на туниката си и я хвърли на бюрото пред Бердичев.
— А сега обясни! Или ще дойда и ще изкарам проклетата истина от тебе, дори и ако се наложи да те удуша!
Бердичев вдигна малкия, приличен на карта документ, разгледа го и го хвърли обратно на масата пред Толонен.
— Значи, наистина имате право да бъдете тук. Но легалността не извинява лошото ви държание, генерале. Оплакването ми продължава да важи. Поведението ви е възмутително. Обидихте ме и открито ме заплашихте пред свидетели. Аз…
Толонен го сряза — наведе се над масата и изрева:
— Хсин фа цаи! Какво разбираш от маниери ти, хсияо джен такъв!
Бердичев за първи път настръхна. Обидата го бе засегнала, но вътрешно чувстваше и леко удовлетворение. Тактиката му бе нервирала генерала. Фактът, че се бе изпуснал на мандарин, разкриваше колко е разклатено емоционалното му равновесие.
Той се наведе напред, без да трепне, и срещна погледа на генерала.
— Щом като сте тук, най-добре ми кажете какво точно искате от мене. Аз съм зает човек — парвеню или не, човече или не. Аз си имам империя и я управлявам… — ако ме извините за израза.
Толонен се взира още миг в него с кръвнишки поглед, после отново изпъчи гърди.
— Освободи тези хора. Трябва да говоря с тебе насаме.
Бердичев погледна най-близкия до него мъж и кимна леко. Бавно и неохотно те започнаха да напускат стаята. Старшият му заместник Муър обаче остана на мястото си, вперил загрижен поглед в своя началник. Едва след като се приготви да тръгне, Бердичев го погледна.
— Пол… Моля те, остани. Бих искал и свидетел да присъства на казаното тук.
— Казах… — започна Толонен, ала Бердичев го прекъсна:
— Уверявам ви, генерале, че няма да кажа и дума, ако не присъства свидетел. Виждате ли, в тази стая няма нито камери, нито магнетофони. Много от казаното тук има секретен характер. Неща, които не бихме искали да стигнат до ушите на конкуренцията. Разбирате ли ме, генерале? Освен това вие ме заплашихте. Как иначе да се чувствам в безопасност, да съм сигурен, че правата ми няма да бъдат нарушени, освен ако не присъства някой от моите хора?
Толонен подсмръкна презрително.
— Права! Чудесно го каза — ти, който толкова малко уважаваш правата на другите!
Бердичев изцъка и сведе поглед.
— Отново ме обиждате, генерале. Може ли да ви попитам защо? Какво съм направил, че да ви накарам да ме обиждате по този начин?
