— Не, Хал. Мисля, че грешиш. Мисля, че този път грешиш. Всъщност, малцина си задават подобни въпроси. Повечето хора са слепи за грешките си. Глухи за критиката на другите — той се засмя кисело. — Можеш спокойно да твърдиш, че Чун Куо е претъпкано с такива хора — слепи, порочни, алчни същества, които виждат слепотата си като сила, порочността — като необходимост, а алчността си — като исторически процес.
— Това е толкова…
За миг и двамата млъкнаха — лицата им бяха строги на трепкащите отблясъци на огъня. Преди някой от двамата да проговори, вратата в дъното на стаята се отвори и влезе майката на Бен с поднос. Постави го на една табуретка до камината, наведе се да вземе нещо от една купичка върху нея и напръска горящите цепеници.
Стаята веднага се изпълни със сладкия, свеж мирис на мента.
Тангът се засмя леко — това му достави удоволствие, пое дълбоко дъх и го задържа.
Бен гледаше как майка му обърна гръб на огъня, отметна дългата черна коса от лицето си и се усмихна.
— Донесох ви пресен ЧА — каза тя просто, вдигна подноса и им го поднесе.
Тя седна, Тангът се изправи, протегна ръка и я сложи върху нейната, преди тя да успее да посегне към чайника.
— Моля ви. За мене ще е чест, ако поседите и пийнете ЧА с нас.
Тя се поколеба, после се усмихна и се подчини. Доста странна гледка беше да видиш как Тангът налива ЧА на свой поданик.
— Заповядайте — подаде й той първата купичка. — ЧА от кладенеца на дракона.
Думите на Танга бяха безобидна игра с името на лонджинския ЧА, но на Бен му се стори, че притежават и някакво особено значение. Погледна майка си, забеляза как тя се усмихна доволно на себе си и сведе глава; за миг младоликото й лице ужасно заприлича на това на Мег — така щеше да изглежда Мег след година-две. След това отново погледна Танга, който, изправен, наливаше втора купичка за баща му.
Бен се намръщи. Самото присъствие на Танга в стаята изведнъж му се стори съвсем странно. Коприните му, сплетената коса, самата му чуждост изглеждаха така не на място сред ниските дъбови греди и грубите йоменски мебели. Този контраст, това странно противопоставяне на човека и стаята припомни на Бен колко странен е всъщност този техен свят. Свят, грубо отклонен от естественото си равновесие.
Кладенецът на дракона. Това го накара да мисли за огъня и за мрака, за необузданата сила. ТОВА ЛИ ЛИПСВА НА НАШИЯ СВЯТ? — запита се той. — СВЪРШИЛИ ЛИ СМЕ С ОГЪНЯ И МРАКА?
— А ти, Бен? Ще пиеш ли от кладенеца на дракона?
Ли Шай Тун го гледаше и му се усмихваше, но зад усмивката — отвъд нея, в някое мрачно, недостъпно място, се таеше дълбоко безпокойство.
Пламъците танцуваха върху двете му очи, проблясваха мокро и мимолетно върху тъмната повърхност на зрението му. Но къде беше огънят? Къде бяха дълбините, които правеха от човека ЧОВЕК? На думи и жестове Тангът беше велик и силен човек — Танг; безпогрешно личеше, че е крал сред хората — но бе изгубил връзка със самата същност на онова, което бе създало — БЕ СЪГРАДИЛО — външната му форма. Беше се отричал от вътрешната си същност твърде често и сега кладенецът бе запушен, а огънят — потушен.
Вгледа се в Танга — чудеше се дали той сам знае в какво се е превърнал; дали съмнението, което долавяше, бе толкова дълбоко, толкова всеобхватно, колкото трябваше да бъде. Дали когато погледнеше отражението си в огледалото, виждаше зад стъклото отвъд очите си? Бен потръпна. Не. Нямаше как да е така. Защото това би го сринало. Думите щяха да станат слаби, жестовете — колебливи. Не. Този Танг може и да се съмняваше в направеното от тях, но не и в себе си. Това му беше вродено — бе враснало в костите му. Щеше да умре, преди някога да се е усъмнил в себе си.
Усмивката продължаваше да стои на лицето му — съвсем истинска; предложената купичка го чакаше.
— Е, Бен? — обърна се към него баща му. — Ще пийнеш ли купичка ЧА с нас?
Ли Шай Тун се наведе напред и подаде купичката на момчето — съзнаваше, че се е превърнал във фокус на странните, трескави мисли на това дете, на неукротимата свирепост на вътрешния му поглед.
Хал беше прав. Бен не беше като другите деца. В неговата природа имаше нещо диво; някаква част от него оставаше неукротена, нецивилизована. Когато седна в края на масата, сякаш бе нащрек за нещо. В него имаше такава неподвижност, когато се движеше, че приличаше на нещо, което е било мъртво и отново е оживяло. И все пак той беше по-жив — по очевидно жив — от всекиго, който някога Тангът бе срещал.
Щом му подаде купичката, той почти очакваше да получи някакъв шок — яростно изпразване на неестествената енергия на това дете през купичката като проводник. Но нищо не стана. Само дивото му въображение работеше.
