Двамата „джентълмени“ се поклониха ниско, след това покорно се отправиха към касиера да си платят глобите.
Тай Чо са обърна към ученика си:
— Е, Ким? Все още ли мислиш, че ХАН се справят толкова лошо?
Ким сведе засрамено очи. Откритието на Тай Чо бе усложнило отношенията им. Щеше да е по-лесно, ако можеше да каже: „НЕ, НЕ АЗ СЪМ ИЗМИСЛИЛ СВЕТА, ЗА КОЙТО ТИ СИ ЧЕЛ“, но понякога истината беше по-странна от лъжата и много по-трудна за възприемане.
— Никога не съм смятал, че ХАН се справят зле, Тай Чо. Каквото и да си мислиш, аз ви смятам за високоцивилизован народ.
Тай Чо се вгледа в него, след това сви рамене и отново погледна надолу, към залата. Тълпата се бе разпръснала и бяха останали само петимата съдии, които си приказваха и си събираха нещата. Тай Чо се замисли за миг, после се усмихна и отново погледна Ким.
— Чун Куо няма затвори. Разбра ли го, Ким? Ако някой иска да се държи зле, негова воля, но не и сред тези, които искат да се държат добре. Подобен човек трябва да намери своето ниво. Смъкват го надолу.
Той млъкна, след това кимна на себе си.
— Тази система е хуманна, Ким. Най-жестоките наказания са запазени за престъпленията срещу личността. Може и да сме търговци, но не всичките ни ценности са продажни.
Ким въздъхна. Това беше пряко свързано с нещо във файла — за алчните и покварени ХОЙ ПО, или хопи, както ги наричаха европейците, които бяха управлявали търговията в Кантон през XIX век. Не бе целял забележката му да важи за всички ХАН, но виждаше колко лесно се бе объркал Тай Чо.
ПРОКЛЕТ ДА Е МАТИАС! ПРОКЛЕТ ДА Е ОНЗИ, КОЙТО Е ОСТАВИЛ НА МЕНЕ ДА ОТКРИЯ И ДА СЪБЕРА ТЕЗИ ФАЙЛОВЕ!
Тай Чо продължи:
— Естествено, има и изключения. Предателство спрямо Танга например се наказва със смърт. Предателят и цялото му семейство до трето поколение. Но нашата система е справедлива, Ким. Тя работи за онези, които искат тя да работи. За останалите има други нива на съществуване. В Чун Куо човек трябва да намери собственото си ниво. Това не е ли справедливо?
Изкуши се да го оспори, да попита дали тя е справедлива за родените в Мрежата или в Глината като самия него, но в края на краищата след всичко, което бе причинил на Тай Чо неговият файл, усети, че ще е грубиянско да влиза в спор. Погледна към съдиите.
— Онова, което видях днес, ми се стори справедливо, Тай Чо.
Тай Чо погледна Ким и се усмихна. Не беше пълна капитулация, но все пак момчето си беше добро. Много добро даже. Когато се усмихваше например — имаше невероятно искрена усмивка, усмивка, идваща от самите му дълбини. Тай Чо подсмръкна и кимна на себе си. Разбра, че е приел всичко това твърде лично. Да, сега го разбираше. Ким говореше за системи. За философии. Беше се оставил абстракцията да го увлече. И въпреки това не беше прав.
— А за файловете, Ким… Трябваше да кажа на директора.
Ким го погледна и присви очи.
— И?
Тай Чо сведе глава.
— Той заповяда да ги унищожа. Трябва да забравим, че изобщо някога са съществували. Разбра ли ме?
Ким се засмя и сведе глава.
— Заповядано ми е да забравя?!
Тай Чо го погледна, внезапно разбрал. После се засмя.
— Ами да. Изобщо не бях се сетил, че…
ДА ЗАБРАВЯ — помисли си Ким и пак се разсмя — с дълбок, сърдечен смях. — КАТО ЧЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ.
Едрият мъж нападаше Чен като автоматон — измъкваше се и мушкаше, риташе и блъскаше, караше Чен да се навежда, да отскача, да залита, за да избегне яростния дъжд от удари. Отново и отново той го отблъскваше назад, докато раменете му не се удариха в стената с тъпа болка. Приведе се и се оттласна от стената, с главата напред, прицелен в стомаха на едрия. Но много се забави. Едрият го пресрещна, кръстосал двете си ръце като щит, и го бутна на пода. После, преди Чен да успее да си поеме дъх, огромната ръка го сграбчи, вдигна го и го прикова към стената.
Чен отчаяно се опитваше да удари ръката му, но сякаш удряше по желязна греда. Ръката потрепваше, но го държеше здраво. Чен преглътна и пресрещна погледа на големия — в него се четеше сила и несломимост.
Големият изнесе назад свободната си ръка, юмрукът му оформи око на феникс — ФЕН ХУАН ЙЕН ЧИН, — ставата на първия му пръст бе разтегната, готова да удари и да пробие черепа на Чен.
Чен затвори очи и се разсмя.
— Не става, приятел. Не съм ти равен нито по сила, нито по умения.
Кар го задържа там още секунда с готов за удар юмрук, после се отпусна и остави Чен да се плъзне обратно на пода.
— Значи, трябва да работим, докато станеш.
Чен приседна на пети и си пое дъх. Погледна Кар с усмивка.
— Не виждам защо. Ти си единствен, ШИ Кар. И си на моя страна. За което благодаря на боговете.
Сериозността на Кар се изпари.
— Сега може и да е така, Чен, но някой ден ще правят машини като мене, гарантирам ти. Неща като ония копия, дето бяха дошли от Марс. Дори и сега, бих се заклел, сигурно някъде работят по тях. По-скоро бих намерил още сега отговори на въпросите си, вместо да ги чакам да дойдат, не смяташ ли и ти така, Као Чен?
