Той се разсмя.
— Разбрал ли?! Та той беше побеснял!
— Само защото е бил длъжен.
Той отмести ръката си и се облегна назад на стола.
— Какво има, Джелка? Какво си чула?
Беше неин ред да се засмее.
— Ти спеше, когато пристигна. Не исках да те безпокоя. Знам колко лошо спиш нощем — тя го гледаше със странно зрял поглед; в момента приличаше повече на майка, отколкото на дъщеря.
Той протегна ръце и я прегърна здраво.
— Кой, Джелка? Кой е пристигнал?
Тя протегна ръка, свали ръцете му от раменете си, задържа ги в своите и ги обърна с дланите нагоре. Силни, изящни ръце.
— Е? — подсказа й той през смях, обзет от нетърпение. — Кажи кой!
— Генерал Ноченци.
— А… — той тежко се отпусна назад.
— В къщата е. Да го доведа ли?
Той я погледна разсеяно, после кимна.
— Да. Ще е хубаво пак да се видим с Виторио.
Гледаше я как тръгва, след това обърна взор към морето.
Ноченци. Това можеше да означава само едно. Бяха дошли за главата му.
Приятелите му го държаха в течение. Бяха му казали за разрастващите се настоявания за „правосъдие“ по повод случая Леман. По-късно бяха плъзнали и слухове, че Камарата смята да го обвини в убийство. Е, значи Тангът се бе поддал на този натиск. И той, Толонен, щеше да отговаря за онова, което беше извършил.
Потръпна — помисли си за Джелка, след това се обърна и видя, че Ноченци вече беше тук, застанал на пясъка край ъгъла на къщата, тикнал фуражка под мишница.
— Кнут…
Двамата се прегърнаха топло, после са отделиха един от друг и няколко секунди само се гледаха. След това Толонен сведе поглед.
— Знам защо си дошъл.
Ноченци се разсмя със странен смях.
— Четете заповедите ми, така ли, генерале?
Толонен отново срещна погледа му; след това поклати глава.
— Просто ШИ Толонен. Сега ти си генерал.
Виторио Ноченци се взря в него за миг, после се усмихна.
— Да седнем, а? Джелка каза, че ще донесе пресен ЧА.
Седнаха — не с лице един към друг, а и двамата обърнати към морето.
Виторио Ноченци забеляза книгата, захлупена върху масата.
— Какво четеш, Кнут?
Толонен му подаде старата, подвързана с кожа книга и забеляза, че се усмихва. Това беше „ЧАН ШУ“ — „Изкуството на войната“ — от Сун Цу, от III в. пр.н.е., в превода на Клавел.
— Казват, че воините на Чин били луди. Влизали в битка без оръжие.
Толонен се разсмя.
— Да, Виторио, но са били цял милион. Нито пък някога са вкусвали поражението.
Последва миг на напрегнато мълчание, след това Толонен се обърна с лице към стария си приятел.
— Кажи ми направо, Виторио. Така ли е, както се страхувам? Ще плащам за стореното, така ли?
Ноченци го погледна.
— Леман заслужаваше онова, което ти стори с него. Мнозина вярват в това.
— Да — настоя Толонен. — Но ще плащам ли?
Наследникът му се втренчи в човека, на когото бе служил почти четвърт век, и се усмихна.
— Каза, че знаеш защо съм дошъл, Кнут. Само че не си познал. Не съм дошъл за главата ти. Дойдох, защото Тангът те вика.
Ли Юан изкрещя и се събуди в полумрака — сърцето му биеше като лудо, усещането, че все още язди черния кон, беше толкова живо, ароматът на сливов цвят изпълваше ноздрите му.
Той потръпна и се надигна — бе усетил лепкавата топлина по слабините си. По челото и гърдите му блестяха капчици пот. Атлазените чаршафи под него също бяха пропити с пот. Изстена тихо и скри лице в шепите си. Фей Йен… Яздеше с Фей Йен. Яздеха все по-бързо и по-бързо, надолу, надолу по полегатия склон, докато накрая конят му — с отскок, с мощно разтегливо движение, което дори и сега усещаше — се бе метнал към препятствието.
Отметна чаршафите и се погледна в полумрака. Пенисът му все още бе набъбнал от кръв, но сега беше отпуснат. Потръпна леко, протегна ръка и докосна влагата. Сладникавият мирис на собственото му семе бе силен, смесваше се с изчезващия аромат на сливов цвят. Объркан, вдъхна дълбоко, после си спомни. Копринената кърпичка, която му бе дала, беше на нощната масичка и парфюмът пръскаше аромат из стаята.
Погледна широкия циферблат от слонова кост на будилника. Тъкмо бе минало четири часа. Стана и понечи да тръгне към банята, но откъм вратата се чуха звуци, след това — приглушено почукване.
Ли Юан метна завивката върху леглото, после намъкна халат.
— Влез!
Нан Хо бе застанал на вратата с наведена глава и фенер в ръка.
— Добре ли сте, принц Юан?
Нан Хо беше личният му прислужник — бе началник на осем по-млади прислужници в домакинството.
— Беше… — той сви рамене. — Беше просто сън, Нан Хо. Добре съм.
Той погледна леглото, след това, леко смутен от молбата си, добави:
— Би ли донесъл чисти чаршафи, Нан Хо? Аз…
Рязко се извърна настрани — бе се усетил, че държи в ръка кърпичката на Фей Йен.
Нан Хо го погледна, после погледна леглото и се поклони.
— Идвам след малко, принц Юан — след това се поколеба. — Има ли… — наклони леко глава на една страна, сякаш онова, което смяташе да каже, му създаваше трудности. — Има ли нещо, което бих могъл да уредя за вас, принц Юан?
Ли Юан преглътна и поклати глава.
— Не разбирам, Нан Хо. Какво би могъл да уредиш по това време?
Нан Хо влезе в стаята и притвори вратата зад себе си. После добави с по-тих глас:
