Тя отново се засмя — тихичко, за да не събуди детето.
— Мисля, че не съм виждала тук някой ваш роднина.
Усмивката му се разшири.
— О, не мислете, че целият ни род изглежда като мен. Това — той положи ръка на гърдите си — казват, че съм го наследил от дядо ми. Бащата на баща ми. Майка ми беше дребничка, нали разбирате. Дребничка на ръст, би трябвало да добавя, но за синовете си тя бе голяма жена.
Тя сведе очи, зарадвана от този израз на синовна обич.
— А баща ви?
Големият отмести поглед за момент.
— Баща си не познавам. Напуснал ни, преди да навърша две годинки.
— А… също като моя Чен.
Великанът я изгледа. Очите му леко се присвиха.
— Значи разбирате?
Тя леко наведе глава.
— Тъжно е…
— Да… Е… — той се обърна. Сервитьорката стоеше до него, от храната на подноса се вдигаше пара. Отмести се леко и й позволи да подреди съдовете пред него.
— Яли ли сте? — той погледна загрижено жената срещу себе си. — Бихте ли приели да ви почерпя един обяд?
Тя побърза да поклати глава.
— Моля ви, аз… благодаря ви най-любезно, но Чен не би го позволил.
Той вдигна ръка.
— Разбирам. Простете ми…
Тя го погледна и се усмихна.
— Благодаря ви. Но ние вече обядвахме. А сега…
Едрият вече жизнерадостно се бе нахвърлил върху супата.
— Хмм. Ама че вкусно! По-вкусно нещо отдавна не съм ял.
Тя се усмихна — приятно й беше, като го гледаше как се радва.
— Точно както ви казах. Няма по-добър от Чан.
Той я погледна и остави лъжицата, щом забеляза, че става.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Тя поклати глава.
— Не, моля ви. Ще се справя. Свикнала съм, уверявам ви.
Той леко се поклони.
— Тогава се пазете. Беше удоволствие за мен да разговарям с вас.
— И за мен.
Кар се загледа в нея за миг, докато тя вървеше към изхода. После кимна на себе си, погледна супата и отново се захвана с нея. Протегна ръка към пилешките бутчета, спря и се засмя тихичко. Джиян! Кръстил е синчето си Джиян! След това се замисли и отново погледна към широкия коридор; спомни си лицето на жената, усмивката й, но най-вече онова, което беше казала.
ИМА ВРЕМЕ — помисли си той. — ИМА ВРЕМЕ ЗА ВСИЧКО. ДОРИ И ЗА СИНОВЕ.
Хан Чин доближи препятствието в галоп — арабската кобила под него летеше, гладката й шия се източваше при всеки скок; в движенията на въгленовочерните й хълбоци личеше мощ. Без никакво усилие тя изкачваше хълма, а опашката й се ветрееше зад нея.
Юан, който гледаше от павилиона на половин ЛИ разстояние, стаи дъх си. Това беше най-голямото препятствие, високо почти колкото самата кобила — стена от камък и дърво. Земята беше ниско долу. Хан бе падал оттам преди, при последния си опит да го преодолее. Беше паднал и бе охлузил ребрата си много зле. Сега безстрашно се опитваше пак да го преодолее.
Без да забавя ход, Хан пришпори кобилата и щом тя се изправи на задните си крака и скочи, диво изкрещя. За кратък миг му се стори, че не е преценил правилно. Кобилата се издигна мощно, предните й крака ритнаха във въздуха, но в най-високата точка глезените й сякаш докоснаха оградата. Щом се приземи от другата страна, тя се препъна и насмалко не се строполи.
Юан извика и затисна уста с юмруци. Кобилата сякаш залитна — инерцията, която бе набрала, заплашваше да я прекатури. На седлото Хан мрачно дръпна здраво юздите, напрегнал се да задържи изправена главата на кобилата, и като я поведе надясно, я накара да забави ход. Кобилата се опъна — страхът я караше да извършва отчаяни движения. Ноздрите й потръпнаха и тя изцвили силно, протестирайки срещу заповедническите крясъци на Хан. Бавно обърна задница — дългата й муцуна се изкриви наляво, сякаш от болка. Хан Чин отпусна юздите, кобилата рязко издигна глава и сякаш затанцува, после премина в тръст.
Юан се обърна и погледна баща си.
— Той го направи! Направи го!
— Да… — Ли Шай Тун се усмихна. Едва сега в очите му пролича тревогата.
Хан Чин отново обърна кобилата, потупа я по врата и запрепуска обратно. Спря точно пред тях с гордо вдигната глава, протегна ръка, отметна косата от очите си и изгледа очаквателно баща си.
— Браво, Хан! Доказа, че си господар на коня!
Хан се разсмя и погледна надолу към кобилата.
— Може би. Но тя е прекрасна кобила, татко. Всеки друг кон от нашите конюшни щеше да падне. Понякога зависи от коня дали ездачът е добър.
— Или пък дали конят е добър зависи от ездача — Тангът се вгледа сериозно в сина си. — Не го казвам ей така, Хан Чи. Тревожех се за тебе. Но ти показа силен характер. Не остави коня си да прави каквото си иска. Овладя го — той кимна и погледна за миг по-малкия си син. — Да ги владееш. Това е най-важното. Отнася се и за животните, и за хората.
Хан Чин се взира още миг в муцуната на кобилата; галеше животното, успокояваше го. После отново погледна нагоре и срещна очите на баща си.
— Не предполагах, че ще си тук, татко. Мислех си, че уреждаш нещата. Приемът…
Тангът се усмихна леко на сина си, след това отново стана сериозен.
— Всичко вече е готово. Не, дойдох, защото ми трябвате и двамата след два часа в Залата на седмината предци. Ще е официално, затова се облечете както подобава.
Хан се намръщи.
— За какво ще е, татко?
