От планините духаше вятър. На върха на дясната човешка верига един от мъжете — едър ХАН с обръсната глава — се извърна и се вгледа в далечните върхари. Махна едната ръкавица, смъкна очилата си и избърса чело. Колко хладно беше тук! Колко приятно беше да усещаш нежния повей по кожата си! За миг безизразното му, с нищо незабележимо лице се взря в далечината — опитваше се да се сети за нещо; след това сви рамене.
Погледна надолу и забеляза нещо на тъмната повърхност. Нещо мъничко, зеленичко и крехко на вид. Наведе се и го вдигна върху голата си длан. Покълнало семенце.
Вдигна очи, чу птичите крясъци над главата си и разбра. Бе дошло от планината. Някоя птица го бе вдигнала и го бе изпуснала тук. Тук, върху безжизнената повърхност на покрива на Града.
Взря се в него още за миг — забеляза формата на двойните му листенца, твърдостта на зрънцето. После го смачка между пръстите си и го пусна.
Као Чен, КУАИ, някогашен убиец, вдигна очи. Облаците, планините, дори и плоската, открита повърхност на покрива на Града — всичко изглеждаше толкова различно на дневна светлина. Подуши топлия въздух и се усмихна. След това чу как засумтяха мъжете от редицата, надяна очилата и ръкавицата и отново се обърна.
В провинция Сечуан бе пролет и дърветата в овощната градина в Тонджиян пламтяха от цветове под ясното синьо небе. Въздухът бе прозрачен като полирана леща. Планините в далечината забиваха върхове в небето — остри като нож синьо-зелени форми.
Накрая на градината чакаха мълчаливо четирима прислужници със сведени глави, протегнали напред отрупани сребърни подноси.
Сред дърветата на брега на реката играеха двамата принцове. Смехът им ехтеше над водата. По-големият, Ли Хан Чин, избягна протегнатата ръка на малкото си братче и с бързо атлетично движение сграбчи един надвесен над него клон и се метна в короната на ябълковото дърво. Ли Юан се спусна към дървото с огромни скокове, но клонът беше твърде висок за него и той не можеше да го стигне.
— Това не е честно, Хан! — Юан бе останал без дъх; смееше се, в очите му гореше вълнение. Горе на дървото Хан Чин се кикотеше — едно чисто бяло цветче се бе заплело в черната му като въглен коса; след това отметна глава настрани и погледна брат си.
— Ела ме хвани! — подразни го той и пусна надолу единия си крак, после бързо го дръпна, когато брат му скочи да го хване.
Юан се огледа за миг и намери каквото му трябваше. Обърна се.
— Слез! Слез или ще те набия! — заплаши той, стиснал в едната си ръка двоен ключ и опрял другата на бедрото си; изражението му бе наполовина сурово, наполовина весело.
— Няма! — Хан се прилепи към клона и се опита да се изкачи по-нагоре.
Юан се разсмя възбудено, направи крачка напред и започна нежно да гъделичка гърба на брат си с разлистения клон. По-голямото момче взе да крещи и да рита диво — кракът му минаваше на косъм от малкия. Момчето долу взе да надава продължителни писъци — играта му харесваше — и заудря по-силно. Разнесе се нов крясък и кракът отново се метна към него. Но този път улучи и момчето тупна по гръб на земята.
Хан Чин скочи веднага долу и коленичи над брат си, проснал се неподвижен на земята до ствола.
— Юан! Юан!
Наведе се и се вслуша в дишането на брат си, опрял ухо о гърдите му.
Юан се претърколи, използвайки теглото на брат си, както го бяха учили, и го яхна на гърдите, притискайки ръцете му с колене. За миг остана отгоре с тържествуваща физиономия. После Хан го блъсна и го отхвърли настрани. Юан се преобърна и запълзя встрани, но Хан протегна ръка, сграбчи го за крака и бавно го затегли обратно.
— Не, Хан, не… Моля те! — но протестите на Юан бяха слаби. Давеше се от смях.
— Кажи го! — настоя Хан и притисна ръцете на момченцето, обвили гръдния му кош. — Заповядвам ти да го кажеш!
