Отбих на един паркинг край магистралата и измъкнах от чантата си мобилния телефон, както заплашен със смърт каубой измъква пистолета си.
Не съм самотен ездач.
А само самотен.
Спрях радиото. Не ща да имам нищо общо с вчера. Днес си е днес. Освен това днес е един крайно лайнян ден. И не мога повече да издържам всичко това сама. Два часа са достатъчно постижение по издръжливост за човек, който е свикнал на секундата да споделя грижите си със заинтересованите лица от приятелския си кръг.
— Ало? — изхълцах аз в слушалката, задавена от сълзи. — Слушай, случи се нещо… Да, важно е, чувствам се така нещастна.
Рев. Хълцане. Кратко идване на себе си.
— Можеш ли да дойдеш?
Треперещ гласец. Настоятелен.
— Отбивка на магистралата, паркинга на Щолпер Хайде/ Изток.
Писукане в телефона.
— Само на двайсет и пет километра е. На магистралата А 10.
Изпълнена с надежда.
— Да? Благодаря! Моля те, побързай!!!
— Най-после!
Скачам и почвам да махам ръце към тъмнозелено MG, което бавно се изтъркулва по паркинга.
Очите ми се насълзяват, така съм радостна, че го виждам. MG-то спира.
На номера му пише В — BG — 2500.
BG означава Буркхард Гинстер.
2500 отбелязва дължината на пениса му. 25 сантиметра. Впечатляващо за стария вълк. Всъщност пълна измама. Ако всичко това беше вярно, какъвто е дребничък, би паднал напред или пък би изглеждал сякаш е с три крака.
Нека да си измисля каквито си ще врели-некипели за дължината на члена си, важното е, че иначе винаги мога да се доверя на стария си приятел и фризьор Буркхард.
Излиза от колата. С кошничка за пикник в едната ръка и хладилна чанта в другата. Бурджи е с шапка с козирка, на която пише „Безделник“ и тъмночервено кимоно със златен дракон на гърба. Прилича на хетеросексуален, преоблечен по време на карнавал на педераст.
— Обичам да потвърждавам клишетата и да задоволявам изискванията на хората в предубежденията им спрямо хомосексуалните — казва често Бурджи.
Обаче междувременно аз узнах истината. Клишетата просто се лепят на Бурджи. Защото той е учебникарски пример за хомосексуален.
— Премислил съм всичко — каза Бурджи. — Закуска! — И вдигна във въздуха кошничката за пикник. — Шампанско! — вдигна хладилната чанта. — Само дето нямах време да се преоблека.
Буркхард Гинстер е човек, който не би могъл да се концентрира върху нищо, ако непосредственото обкръжение накърнява странното му разбиране за естетика.
Развълнувана наблюдавам как Бурджи превръща паркинга на отбивката Щолпер Хайде/Изток в прекрасно местенце.
Разпъва бяла покривка с мостри от червени макове. Чинии, прибори, ленени салфетки. Вади пластмасова кутия, вътре с наредени различни видове сирена и друга с ростбиф и свинско печено с прегоряла кожица. Конфитюр, три вида хляб, кроасани. Към това кутийка чер хайвер и две бутилки шампанско „Вьов Килко“.
Често съм била в дома на Бурджи, нападала съм го по всяко време, например, когато преди време поради раздяла с Филип имах нужда за кратко време от подслон. Тогава го хванах в момент, в който лежеше на канапето, нагъваше бонбони „Мон шери“ в огромно количество и за двайсети път гледаше „Йентл“ с Барбра Стрейзънд.
Не бих казала, че съм луда по тоя филм. Много ме потиска. Не харесвам филми, след които се чувствам по-зле, отколкото преди да ги гледам. Затова не разбирам много от художествено ценни филми без хепиенд, а също така и от художествено безсмислени филми без хепиенд. Просто съм твърде чувствителна. Една неочаквана смърт като тази на Шелби в „Стоманени магнолии“ (между другото в него мрачната Шърли Маклейн е изключителна и няма как да не я запомниш, когато казва: „Не съм луда — просто от четирийсет години съм в отвратително лошо настроение.“), нещастна любов като тази в „Английският пациент“ (Божичко, как тя там горе в студената пещера без никаква светлина изписваше последните изречения в дневника си) или пък убити невинни животни (като доверчивия вълк на име Зоке в „Танцуващият с вълци“, по който безсърдечните войници организираха състезание по стрелба) — ето на такива сцени изобщо не мога да издържам.
Сърцето ми се разхлопва и на една сцена от „Докато ти спеше“ със Сандра Бълок, където тя седи в леглото и казва: „Случвало ли ти се е някога в живота да се чувстваш така самотен, та цяла нощ да си прекарал в разговори с мъж, който лежи в кома?“
Веднъж, Филип бе някъде на път с група прескучни адвокати, аз се излежавах на широкото му канапе, хрупах мазен чипс „Прингълс“ и шарейки с дистанционното из телевизора, попаднах на „Извън Африка“.
Когато Филип се върна у дома, реши, че всичките ми приятелки са бременни или са се омъжили, без да ми съобщят.
