Евънс погледна наляво и видя голяма поляна. Познатата паяжина от установки и кабели беше частично скрита от високата трева. В единия край имаше голям камион със закрита каросерия като онези, с които доставят хранителни продукти в супермаркетите. И наистина, от едната му страна с черни букви пишеше „А&Р“.
— Хранителни терористи — каза Сара. Но никой не се засмя.
После поляната изчезна назад — пилотът беше получил изрични инструкции да не забавя и да не кръжи над разчистени участъци в гората.
— Няма съмнение какво видяхме — каза Евънс. — Къде сме в момента?
— Гора Тонто, западно от Прескот — отговори пилотът. — Отбелязах координатите.
— Би трябвало да открием още две, в триъгълник със страна осем километра — каза Санжонг.
Хеликоптерът се носеше в мрака. Мина още час, докато открият другите две паяжини. После хеликоптерът пое обратно.
Предобедът беше топъл и слънчев, макар на север да се трупаха тъмни облаци. В щатски парк Маккинли основно училище „Линкълн“ провеждаше ежегодния си излет. Към масите за пикник бяха Прикачени балони, барбекютата димяха и близо триста деца и семействата им се забавляваха на широката поляна до водопада, подхвърляха си фризбита и топки. Други играеха наблизо по бреговете на река Кавендър, която бавно лъкатушеше през парка. Сега реката беше попресъхнала и прибралата се вода беше открила пясъчни ивици Ща двата бряга. Десетки деца се плискаха в малките каменисти вирчета.
Кенър и другите бяха паркирали встрани и гледаха.
— Когато реката излезе от бреговете си — каза Кенър, — ще потопи целия парк и всичко живо в него.
— Паркът е доста голям — каза Евънс. — Наистина ли ще го залее целия?
— Не е нужно много. Водата ще е мътна и бърза. Петнайсет сантиметра бърза вода са достатъчни да съборят човек. А понеже е хлъзгаво, падналият няма да може да се изправи и водата ще го повлече. Във водата има камъни и клони; калта заслепява пострадалите, те се удрят в разни неща, губят съзнание. Повечето удавяния се случват в много плитка вода, когато й се съпротивляваш.
— Но петнайсет сантиметра…
— Калната вода има скрита сила — каза Кенър. — Петнайсет сантиметра кал отнасят кола без усилие. Губи сцепление с пътя и калта я отнася. Случва се често.
На Евънс му беше трудно да повярва, но Кенър заразказва за някакво известно наводнение в Колорадо — Големия Томпсън, — при което сто и четиридесет души загинали само за няколко минути.
— Коли, смачкани като кутийки от бира — каза той. — Калта отнасяла дрехите от телата на хората. Не е шега работа.
— Да, но тук? — каза Евънс и посочи към парка. — Ако водата започне да се покачва, ще има достатъчно време хората да се изтеглят…
— Не и при порой. Ще се усетят твърде късно. Точно затова ние ще се погрижим да няма порой.
Той си погледна часовника, вдигна глава към потъмняващото небе, после тръгна назад към колите. Бяха с три спортни джипа, паркирани в редица. Кенър щеше да кара единия; Санжонг — другия; Питър и Сара щяха да са в третия.
Кенър отвори задната врата на своя джип и каза на Питър:
— Имаш ли пистолет?
— Не.
— Искаш ли да ти дам?
— Мислиш, че ще ми потрябва?
— Възможно е. Кога за последен път си ходил на стрелбище?
— Ами, доста отдавна. — Всъщност никога не беше стрелял с пистолет. И до този момент се гордееше с това. Поклати глава. — Не си падам по пушкалата.
Кенър извади един револвер и провери барабана. Санжонг беше при своята кола и проверяваше някаква зла на вид пушка с матовочерен приклад и телескопичен мерник. Правеше го бързо, опитно. Войник. Евънс се притесни — какво бе това, Дивият запад ли?
— Не ни мисли — каза Сара на Кенър. — Аз имам пистолет.
— Можеш ли да си служиш с него?
— Да.
— Какъв?
— Деветмилиметрова берета.
Кенър поклати глава.
— Ще можеш ли да се оправиш с трийсет и осми калибър?
— Да.
Той й даде револвер в кобур и Сара ловко го закачи на колана на дънките си. Изглежда, знаеше какво прави.
— Наистина ли мислиш, че ще стреляме по някого? — попита Евънс.
— Само ако се наложи — каза Кенър. — За самозащита.
— Мислиш, че онези ще са въоръжени?
— Възможно е. Даже вероятно.
— Господи!
— Голяма работа — каза Сара. — Лично аз ще се радвам да застрелям някое от онези копелета. — Гласът й беше гневен.
— Добре тогава — каза Кенър. — Това кажи-речи е всичко. Яхвайте джиповете.
„Яхвайте — помисли Евънс. — Господи, това наистина е Дивият запад“.
Кенър подкара към другия край на парка и размени няколко думи с един рейнджър, представител на щатското шерифство, чиято кола в черно и бяло беше паркирана в дъното на поляната — предварително беше установил радиоконтакт с него. Всъщност всички щяха да поддържат връзка по радиото, защото планът им изискваше висока степен на координация. Предвидено бе да ударят по трите паяжини едновременно.
