Премигвам към Мам.
— Е, какво не ти харесва особено тук? — пита доктор Клей.
— Човековете, дето гледат.
— Ммм?
Това го казва много често вместо думи.
— Също внезапни неща.
— Назадни неща? Кои?
— Внезапни неща — казвам му. — Дето се случват бързо-бързо.
— А, да. „Светът е по-луд, отколкото си мислим“18.
— Ъ?
— Извинявай, един стих от стихотворение. — Доктор Клей се ухилва на Мам: — Джак, можеш ли да опишеш къде беше преди клиниката?
Той никога не е ходил в Стая, така че му разказвам всичко за всичките неща в нея, какво сме правили всеки ден и такива работи, Мам ми подсказва, ако пропусна нещо. Той има пластилин, какъвто видях в Телевизор, във всякакви цветове, прави го на топки и червеи, докато си говорим. Мушвам пръст в едно жълто и ми остава малко в нокътя, а на мен не ми харесва да е жълт.
— Не си ли получавал комплект несъхнещ „Плейдоу“ за Неделно лакомство?
— Изсъхва — тук Мам се намесва. — Замисляли ли сте се? Дори с религиозна строгост да си го приберете вътре в кутията, след известно време започва да се втвърдява.
— Сигурно е така — казва доктор Клей.
— Ето защо поисках пастели и моливи, а не маркери и хартиени пелени… всичко, което може да издържи дълго, за да не се налага да поръчвам пак само след седмица.
Той продължава да кима.
— Правехме си пластилин от брашно, тоест тесто, ала то беше винаги бяло. — Мам звучи ядосано: — Мислите ли, че не бих дала на Джак друг цвят „Плейдоу“, ако можех?
Доктор Клей казва другото име на Мам.
— Никой не съди изборите и стратегията ви.
— Норийн твърди, че става по-добре, ако се смесят равни количества брашно и сол, вие знаехте ли? Аз не знаех, откъде да знам? Дори не ми е минало през ума да поискам сладкарска боя за оцветяване. Дори най-малка представа да имах…
Повтаря на доктор Клей, че е добре, но не звучи добре. Тя и той говорят за „когнитивни изкривявания“, правят упражнение с дишане, аз си играя с куклите. После времето ни свършва, защото сега той трябва да играе с Хюго.
— Той също ли е бил в барака? — питам аз.
Доктор Клей поклаща глава.
— Какво му се е случило?
— Историята на всеки е различна.
Когато се връщаме в нашата стая, аз и Мам лягаме в леглото и аз бозкам много. Тя още мирише не както трябва заради балсама, прекалено е копринена.
Дори след дрямката аз още съм уморен. Носът ми само тече, също и очите, все едно се топят отвътре. Мам казва, че съм хванал първата си настинка, това е всичко.
— Ама аз си носех маската.
— Няма значение, микробите просто се промушват. До утре сигурно и аз ще съм я хванала от теб.
Плача.
— Не сме се наиграли още.
Тя ме прегръща.
— Не искам да ходя в Рая още.
— Миличък… — Мам никога не ми е казвала така преди. — Всичко е наред, ако се разболеем, докторите ще ни оправят.
— Искам го.
— Какво искаш?
— Искам доктор Клей да ме оправи сега.
— Ами всъщност той не може да излекува настинка. — Мам хапе уста: — Но след няколко дни ще ти мине, обещавам. Хей, искаш ли да се научиш да си духаш носа?
Отнема ми само четири опита, когато изкарвам всичкото сопол в кърпичката, Мам пляска с ръце.
Норийн донася обяда, който е супи и кебапи, и ориз, който не е истински ориз, а му викат елда. За след има салата от плодове и аз ги отгатвам всичките: ябълка, портокал, а онези, които не знам, са ананас и манго, и боровинка, и киви, и диня. Това прави две верни и пет грешни, което е минус три. Няма банан.
Искам пак да видя рибите, така че слизаме в онази част, наречена Рецепция. Имат ивици.
— Болни ли са?
— На мен ми изглеждат съвсем жизнени — казва Мам. — Особено онази голямата, виж колко е важна във водораслите.
— Неее, искам да кажа в главата? Те луди риби ли са?
Тя се смее.
— Не мисля.
— Само малко си почиват ли, защото са известни?
— Тези всъщност са родени тук, в аквариума — казва жената Пилар.
Подскачам, не съм я видял да излиза от бюрото.
— Защо?
Тя ме гледа и не спира да се усмихва.
— Ами…
— Защо са тук?
— За да ги гледаме, предполагам. Не са ли красиви?
— Хайде, Джак — казва Мам, — сигурна съм, че Пилар е заета.
В Навън времето е съвсем объркано. Мам все казва „По-бавно, Джак“ и „Задръж така“, и „Свършвай вече“, и „Побързай, Джак“, казва „Джак“ по много, за да знам, че говори на мен, а не на от другите човекове. Почти никога не успявам да позная колко е часът, има часовници, ама те са със стрелки, не знам тайната, а и Часовник не е тук с неговите числа, така че се налага да питам Мам и тя се изморява от моето питане.
— Знаеш ли кое време е, време е да излезем навън.
Аз не искам, ама тя все казва:
— Хайде да опитаме, само да опитаме. Още сега, защо не?
Първо трябва пак да си сложа обувките. Също трябва да имаме и якета, и шапки, и лепкаво нещо на лицата си под маските и на ръцете си, защото слънцето може да ни изгори кожата, понеже сме от Стая. Доктор Клей и Норийн ще дойдат с нас, те нямат яки очила или каквото и да е. Изходът не е врата, а е като въздушна капсула на космически кораб. Мам не може да си спомни думата, доктор Клей казва:
— Въртяща се врата.
