Аз съм той. Аз съм неговият силует в онзи ден, в деня на благотворителното бягане, деня на горещото какао. Когато той взе захарта точно от тази лавица и фланелената му риза се надигна, за да покаже корема му.
Когато станах негова, а той стана мъничко мой.
Думите, прочетени във вестниците, се връщат при мен. Жертви. Преброени тела. Дебнене. Убийство. Сериен.
Земята се разлюлява. От дни не съм спала. Може никога вече да не заспя.
Ще се поболея.
Не съм болна.
Излизам от килера и довършвам смяната си. На следващата сутрин вече съм взела решение.
Това беше последната ми смяна.
Не знам кое се прави най-напред, когато продаваш ресторант. Родителите ми никога не ме научиха на това. Научиха ме само как да го управлявам.
Интернет ми съобщава, че продажбата на ресторант изисквала стратегия, внимателно обмисляне и подробно планиране.
Един ресторантьор от Ню Йорк ми казва, че иска да го купи.
Цената, която предлага, не ми звучи като пълна обида. Приемам предложението му.
Все пак ми се налага да работя. За да си плащам сметките, докато ми преведат парите. А дори и след това ресторантът все пак не е бездънна яма.
Трябва да работя.
Йоанда се обажда на приятел, който се обажда на братовчед, чийто брат търсел барман. Работата е в Ню Йорк, ресторантът е на една пресечка до Юниън Скуеър. Мизерно заплащане и още по-мизерно работно време. Приемам на мига.
Никога не съм си мечтала за големия град, но сега и това ме сполетява. Намирам си квартира в Харлем от всички разгледани по Скайп. Стаята е малка, само с един мъничък прозорец. Наемът ще погълне повече от половината ми заплата. Подписвам виртуален договор и превеждам депозит на новия си хазяин.
Това ще бъда аз. Тази работа, тази стая. Ще взимам метрото до работа, ще обикалям около сградите, докато чакам смяната ми да започне. Ако имам късмет, градът няма да се занимава с мен. Ще изчезна.
Не беше лесно да намеря адреса. На медиите им беше забранено да го дават. Също и на ченгетата. Обаче един път семеен приятел спрял за вечеря — отивал да занесе подарък. Йоанда подочула достатъчно. На следващата сутрин ми сподели информацията.
— Прави каквото искаш с нея — каза ми. — Просто си помислих, че може да искаш да знаеш. Изглежда, родителите ѝ се преместили там, след като изчезнала. Близо е до мястото, където е видяна за последно. Така и не спрели да я издирват.
Намира се в съседното градче — с ресторанти, магазини, кафенета, от онези места, които посещаваш само ако познаваш някого там. Къщата е съвсем прилична. Намира се в подножието на хълм, модерна е, с големи прозорци, верандата е с мебели, които не можеш да си купиш от „Уолмарт“.
Какво ли им е било, като са разбрали, че са били само на няколко километра от нея? Толкова близо през цялото време?
Паркирам до ъгъла и заставам в края на алеята. Засипана е с прилежно заравнен чакъл.
Една стъпка, после втора. Насилвам се да продължа, докато стигна входната врата. Сега е моментът. Трябва да е сега.
Пръстите ми застиват над звънеца. Преди да успея да го натисна, вратата се открехва. Жена, достатъчно възрастна, за да ми бъде майка, се взира в мен.
— Мога ли да ви помогна?
Зад нея зървам цветове, дънки, черен пуловер и онази коса, дълга, чиста, тук-там с бели кичури. Кръглите ѝ очи улавят моите въпреки разстоянието.
— Всичко е наред, мамо — казва тя. — Пусни я да влезе.
Жената я поглежда през рамо и после неохотно изпълнява молбата ѝ.
Пристъпвам вътре с извинителна усмивка, на която тя не отговаря.
— Много съжалявам, че идвам без предупреждение — казвам. — Точно заминавам. От града, имам предвид. Напускам го.
Какви ги върша тук? Тормозя тези непознати с житейските си планове, след като им предстои да лекуват толкова много неща и тепърва да градят отново. Търся погледа на жената, която съм дошла да видя.
— Мисля, че исках да се сбогувам. — Думите ми са тежки и несигурни. — И да кажа, че съжалявам.
Гласът ми трепери. Мразя как звучи. Какво право имам аз да съм травмираната? Добре съм. Той не ме е наранил. Той ме харесваше може би по онзи странен начин, на който е бил способен.
Тя тръгва към мен. Споменът за последните ни мигове заедно увисва във въздуха. Нагнетеното положение, тя в дома му, канеща се да се измъкне, и аз, сляпа като Едип, забиващ златна брошка в очите си.
— Ти не знаеше — казва ми. — И представа си нямаше.
От устата ѝ това не звучи напълно оневиняващо. Просто е истината: не знаех и действах точно така.
— Толкова съжалявам — повтарям.
Нещо проблясва в очите ѝ. Ще ми се да имахме повече време. Иска ми се да бяхме само двете и да можем да говорим с часове. Иска ми се да можеше да ми разкаже всичките си преживелици и аз да ѝ споделя моите. Иска ми се да можехме да обединим силите си и да ги превърнем в неудържима стихия.
— Не ми се вярва да… — Застивам на ръба на глупостта. Но какво имам да губя? Дали изобщо заслужавам да ми се довери човек? Какво достойнство ми е останало, имам ли още тайни? И ако съм разсъблечена от всичко това, тогава не би ли било честно поне да опитам да се загърна в нещо друго? — Не ми се вярва да ми позволиш… да те прегърна за сбогом?
