На скъпия ми приятел Нейтън Макдермът, най-добрия другар, който един писател (или по-скоро всеки човек) би могъл да иска. Благодаря ти за твоята подкрепа, за похвалите ти и всичко останало.
На моя терапевт, когото не мога да назова по очевидни причини и който изчете по-ранната чернова на този роман. (Чудесно е, нали?) Благодаря ти, че буквално опази здравия ми разум.
Цитатът от филм в Глава 33 е от чудесния „Последната Коледа“ с участието на Емилия Кларк и Хенри Голдинг. Винаги съм се чудила какво им е на хората, които са свързани по някакъв начин със серийни убийци (или, нали се сещате, те са серийни убийци), като чуват шеги за серийни убийци във филмите или по телевизията. Ето как стана.
В Глава 25 Мей пише есе за рубрика в уебсайт, наречена „Преживяно от мен“. Вдъхновена е от есетата от „Това ми се случи“ във вече несъществуващия уебсайт
И най-сетне огромни благодарности към другите хора, които направиха от мен писателка: мадам Султан, учителката ми от гимназията, която, докато бях тийнейджърка, ми каза: „Не спирай да пишеш. Иначе животът ще те погълне…“ (Не спрях да пиша). Мосю Шомие, който прочете късите ми разкази още преди да са готови да бъдат прочетени. Арлиана Тибенски, която прегърна щурите ми идеи. И Карън Стабинер, която ме научи, че трябва да обичам това повече от всичко.
