— Не знаех — каза той, макар че след чутото много неща застанаха на мястото си. Коке бе зъл, но сега като се замислеше, в очите на по-голямото момче личеше, че е на крачка от страха. Изобщо не му пукаше и за миг му се прииска да беше стоварил камъка върху лицето му, но точно тогава Бьорте протегна ръка и докосна бузата му.
— Ти си… странен, Темуджин — каза тя. И преди той да успее да отговори, отстъпи назад и изчезна в мрака.
— Чакай! — извика той след нея. — Можем да се върнем заедно.
— Ще ни пребият и двамата — каза тя. — Може би аз ще избягам вместо теб. Може изобщо да не се върна.
Откри, че му е трудно да понесе мисълта как Шолой я удря, и се запита какво ли би казал баща му, ако я отведе рано-рано при герите на вълците.
— Тогава ела с мен. Ще вземем коня ми и ще се върнем у дома.
Зачака отговор, но той така и не дойде.
— Бьорте?
Затича се и се озова отново под лунната светлина с разтуптяно сърце. Видя я далеч напред и ускори ход, докато не полетя през тревата. Спомни си как го караха да тича нагоре-надолу с пълна с вода уста и да я плюе чак накрая, за да покаже, че е дишал през носа. Тичаше леко и без усилие, а умът му се бе съсредоточил върху утрешния ден. Не знаеше какво да направи, но тази нощ бе открил нещо ценно. Каквото и да станеше, знаеше, че няма да позволи отново да й причинят болка. Докато тичаше, чу роговете от околните хълмове, които вдигаха по тревога воините в селището.
В лагера цареше хаос, когато Темуджин се върна. Утрото наближаваше, но запалените факли хвърляха мазна жълта светлина върху суетящите се хора. На два пъти нервни мъже насочваха срещу него готови за стрелба лъкове. Воините вече бяха яхнали конете си и сновяха напред-назад, вдигаха прах и създаваха още по-голямо объркване. Доколкото можеше да види, никой не владееше положението. Ако това бяха вълците, баща му щеше да поеме командването и да разпрати бойците да пазят стадата от нападателите. Сега за първи път виждаше онова, за което му бе говорил Есугей. Олхунутите имаха много добри стрелци и ловци, но бяха неорганизирани войници.
Видя Енк да куцука сред герите и го хвана за ръката. Мъжът яростно се освободи, но после се обърна и на свой ред задържа Темуджин.
— Тук е! — изкрещя той.
Темуджин инстинктивно удари и вуйчо му отстъпи назад и го пусна. Видя идващите към него воини и преди да успее да избяга, нечии силни ръце го сграбчиха и направо го понесоха през голата земя. Заплете крака, уж че му призлява, с надеждата да ги накара да отпуснат хватката си и да успее да се отскубне. Беше напразна надежда, но не можеше да разбере какво става, а мъжете, които го държаха, му бяха непознати. Ако успееше да се добере до кон, имаше шанс да се измъкне от очакващото го наказание. Минаха през едно осветено от факли място и Темуджин преглътна на сухо, когато видя, че го държаха мъжете, които бяха дружинници на хана, мрачни и свъсени в кожените си доспехи.
Беше виждал господаря им Сансар само отдалеч. Допусна глупостта да се съпротивлява и един от дружинниците така го зашлеви, че в очите му избухнаха искри. Хвърлиха го безцеремонно пред вратата на ханския гер. Преди да влезе, един го претърси грубо и го бутна през отвора. Темуджин падна по очи на пода от полирано жълто дърво, хвърлящо златни отблясъци от светлината на факлите.
Отвън продължаваха да се чуват викове на воини и цвилене на коне, но когато Темуджин се изправи на колене, около него цареше напрегнато мълчание. Ханът бе прав, заобиколен от трима от хората си с извадени мечове. Темуджин огледа непознатите лица; видя в тях гняв, но и страх, и това го изненада. Сигурно щеше да продължи да мълчи, но погледът му падна върху една позната фигура. Извика от удивление.
— Басан! Какво се е случило? — попита той и се изправи на крака. Присъствието на дружинника накара стомаха му да се свие на топка от страх.
Никой не отговори и Басан засрамено отмести поглед. Темуджин се опомни и пламна. Склони глава към хана на олхунутите.
— Господарю — рече той официално.
Сансар му се стори крехък в сравнение с едрите Елук и Есугей. Стоеше с ръце на гърба, с меч на хълбока. Лицето му бе спокойно и Темуджин се изпоти от внимателния му поглед. Когато Сансар заговори, гласът му беше отсечен и суров:
— Баща ти би се засрамил, ако те бе видял с тази зяпнала уста — каза той. — Вземи се в ръце, дете.
Темуджин се подчини, овладя дишането си и изправи гръб. Преброи наум до дванадесет и отново вдигна очи.
— Готов съм, господарю.
Сансар кимна, като го гледаше изпитателно.
— Баща ти е бил тежко ранен, дете. Може да умре.
Темуджин леко пребледня, но лицето му остана безизразно. Усети злонамереност у хана на олхунутите и реши да не показва никаква слабост пред него. Сансар не каза нищо, може би очакваше някаква реакция. Когато не последва такава, заговори отново:
— Олхунутите споделят мъката ти. Ще претърся степта за скиталците, посмели да нападнат един хан. Страданието им ще бъде ужасно.
