Стъкларят от Мурано полностью

Не за първи път в Оспедале Чивили Риюнити ди Венециа приемаха родилка, облечена в карнавален костюм. Все пак това беше Венеция. Какво друго можеше да се очаква. При все това около входа се събра значителна тълпа и дори най-закоравелият гинеколог бе развълнуван до дъното на душата си от гледката на самата Примавера, гърчеща се в агонията на товара си. Покритата с цветя и клонки рокля бе подгизнала от изтеклите води и седеше прилепната о краката й.

Решенията в родилната зала се вземат бързо. За нещастие синьорината не бе успяла да стигне дотук достатъчно навреме, тъй като никой не я придружаваше, а въпреки факта, че това й беше първо раждане, процесът вече бе доста напреднал. Бе станало твърде късно за епидурална упойка, а което беше още по-същественото, бебето беше тръгнало да излиза седалищно. Монахините се опитваха да й предложат утеха и облекчение, но въпреки неописуемите болки Леонора напълно съзнаваше факта, че е съвсем сама, че се намира в същата болница, в която самата тя бе родена, и че бебето вече излиза. На всеки две минути някакъв гигантски стоманен капан сякаш щракваше върху корема й и тя започваше да пищи името на Алесандро. Освен това бе преследвана от разказа на професор Падовани за майката на другата Леонора.

Анджелина деи Вескови, която е починала при раждане… починала при раждане.

Сега тя изпитваше същите болки като отдавна споминалата се красавица. И болката ги превърна в сестри, въпреки столетията. Накрая, макар и за кратко, тя изгуби съзнание, и монахините започнаха да благодарят на Исус за ценните минути отдих в една очевидно дълга нощ. А гинекологът — човек с многогодишен опит, чиито идеи обаче отказваха да сработят, забеляза, че дори и в безсъзнание, Пролетта се държи за гърлото — като че ли търси някакво бижу, което вече не е там.

Корадино Манин вдигна за сетен път взор към светлините на Сан Марко. Откъм лагуната Венеция изглеждаше като същинско златисто съзвездие насред тъмното индигово кадифе на здрача. Колко ли от тези прозорци, окичили града като пъстри скъпоценни камъни, бяха изработени от собствените му ръце? Днес те се бяха превърнали в звезди, на чийто блясък бе отредено да го доведе до края на неговото житейско пътешествие. Да го отведе най-после у дома.

Докато лодката навлизаше плавно в пристана „Сан Закария“, той като никога не се замисли как да тълкува ширналата се пред очите му панорама от пъстроцветно стъкло, не се сети да оцени феерията от златно и морскосиньо. Единствената мисъл, която се загнезди в главата му, бе, че никога повече няма да зърне тази божествена гледка. Стоеше на носа на лодката — самотна, обсипвана с пръски водна пяна фигурка — и съзерцаваше Венеция. Извърна очи наляво, към „Санта Мария дела Салуте“ — съвсем новият, снежнобял купол на катедралата се забелязваше дори насред мрака на вечерта. Основите на тази велика църква бяха положени през 1631 година — годината на раждането на Корадино, в знак на благодарност към Дева Мария за спасението на града от чумата. Детството и целият му живот бяха преминали под знака на изграждането на храма. А сега той беше завършен — през 1681 година, годината на неговата смърт. Така и не бе успял да зърне катедралата в цялото й великолепие, насред дневна светлина. И знаеше, че никога няма да успее. До ушите му достигна скръбният повик на един от лодкарите по Канале гранде, подканящ пътниците да се качат при него. С черния си корпус лодката му наподобяваше погребална гондола. Корадино потрепери.

Зачуди се дали трябва да си свали бялата маска баута, когато стъпи на твърда земя — поетичен жест в знак на почит пред неговия любим град — Серенисима.

Не, трябва да свърша още едно нещо, преди да ме открият.

Загърна се плътно в черната си мантия, потрепервайки сред мъглата на здрача, и пое напряко през площадчето под прикритието на триъгълната си шапка и маската си. Надяваше се традиционният костюм табаро, черен от глава до пети, с изключение на бялата маска, да му осигури достатъчно анонимност поне за времето, което му беше необходимо. Самата баута — призрачна, плоска маска във формата на гробарска лопата, имаше къс нос и издължена брадичка, които успешно щяха да променят гласа му, ако му се наложеше да проговори. Нищо чудно, че името на маската идваше от думата „баубау“ — „лошият звяр“, таласъмът, с когото родителите плашеха непослушните си деца.