Което беше напълно вярно. Той обичаше работата си. Дори живееше с нея. Но беше наясно, че единствено благодарение на талантите си е все още жив. Ако по каквато и да било причина той изгубеше способността си да работи, щеше да бъде убит. А те бяха сторили и още по-лоши неща. „Отнеха ти семейството… почти цялото…“ Да, именно тази дума „почти“ бе накарала Корадино да се откаже да предава Дюпармьор. Поради третата причина.
И докато дните се превръщаха в седмици, а той продължаваше да чака и дори започваше да се пита дали в крайна сметка не е сънувал, се изпълни с непреодолимото желание да научи нещо повече за плановете на французина. Дали наистина имаше начин да започне живот с Леонора в друга страна? С нея, която той обичаше така, както не бе обичал никого другиго след майка си?
С течение на седмиците страховете му се уталожиха и бяха заменени от нещо друго. Сега вече той изпитваше жажда, нетърпение да се свържат с него. Дали въобще ще го призоват? Дали пък французинът не е бил предаден от другиго, примерно Бача, и вече не лежи някъде мъртъв, след дълги мъчения?
Ала ето че снощи най-сетне го бяха призовали. С вида на човек, който не знае нищо извън това, което говори, Джакомо му бе предал съобщението, че утре по обяд трябва да отиде в Стария театър, за да се срещне с някой си маестро Доменико. Корадино просто бе кимнал безстрастно, макар че стомахът му се преобърна. Извини се, излезе навън и повърна в канала.
А сега, в „Театро Векио“, лабиринтът от стълби и коридори най-сетне го бе довел до тази завеса. Нямаше никаква представа накъде води тя. Единственото, което знаеше, бе, че дръпне ли я, за него вече няма да има връщане назад.
С дрезгав като на гарван глас той изрече името. После настъпи тишина. Със смесица от разочарование и облекчение той се запита дали там изобщо има някой. Ала ето че не след дълго иззад завесата долови акцента, който помнеше толкова добре.
— Да, влезте!
С трепереща ръка Корадино дръпна тежката завеса и пристъпи незнайно къде. Подобно на Данте в неговата книга — или по-точно, в книгата на баща му — той излезе на нова пътека, с нов водач, на попрището жизнено в средата. Нямаше представа нито накъде води този път, нито кой ще го води по него.
— Значи все пак дойде, Корадино.
Готовият отговор на майстора замря на устните му. Не виждаше човека, на когото принадлежеше този глас. Виждаше единствено спектакъла долу.
Намираше се в подобна на кутия издатина, надвиснала над наподобяваща пещера зала. Но в предната й част имаше блестяща арка от злато, бароков празник на позлатата, окичващ сцена, брилянтно светла под пламъците на хиляди свещи. А на сцената имаше герои — но какви герои само! Не в пантомимните костюми на комедия дел’арте, нито в крещящите одежди на Карнавала, а актьори, обсипани от глава до пети в злато, скъпоценни камъни и воали от сребро. Една такава принцеса стоеше насред група други хора в поза от антична картина и пееше с такава неподражаема красота, че Корадино забрави всичките си тревоги и страхове. Ала това не беше божествената красота на църковния хор, който познаваше — беше градска, весела песен на език, който той не познаваше:
— Монтеверди — изрече гласът на Дюпармьор. — Това е ария от операта „Коронацията на Попея“. Клаудио Монтеверди беше считан за гений, но подобно на повечето от вида си и той беше непоносим човек. Не си ли виждал друг път опера?
Корадино само поклати глава напълно замаян.
— Такива и много други удоволствия ще бъдат твое ежедневие, когато дойдеш в Париж — велик център на културата! Затвори сега завесите зад нас и можем да си поговорим, докато се наслаждаваме на арията. Мисля, че сам се досещаш, че не е препоръчително да ни виждат, нали? Именно затова се срещаме по време на тази репетиция.
Корадино стори онова, което му беше казано, и когато очите му най-сетне се нагодиха към сумрака в ложата, започна да различава очертанията на своя събрат в конспирацията.
— Заповядай, седни, скъпи приятелю! Точно зад теб има стол.
Корадино приседна и се вторачи през мрака в Дюпармьор. Този път докторските одежди бяха изчезнали и на тяхно място се виждаха пищните одежди на театрален импресарио. Днес обаче косата и бакенбардите бяха посребрени, за да докарат още поне десетина години върху лицето на французина.
— Така. А сега по въпроса. Мисля, че най-добрият начин да подходим към него е като аз ти изложа нашето предложение, а после ти ми задаваш въпросите, които имаш. Става ли?
Корадино кимна леко в мрака, но движението му бе забелязано лесно от французина.
— Хубаво. Тогава започвам, защото не разполагаме с много време. Предполагам, че вече си чувал достатъчно за Негово най-блестящо Величество крал Луи XIV, владетел на Франция, нали?
Още едно кимване.
