Елинборг откри Клара, сестрата на Гретар. Опитите й да открие другата жертва на Холберг — жената от Хусавик, както я наричаше Ерлендур — не дадоха резултат. Всички жени, с които разговаря, реагираха по един и същ начин — с огромна и искрена изненада, последвана от толкова пламенен интерес, че полицайката трябваше да приложи всички похвати от дебелите книги, за да избегне разкриването на подробности по случая. Елинборг знаеше, че колкото и тя, и останалите полицаи, издирващи жената, да предупреждаваха, че случаят е деликатен и не бива да се дискутира с други хора, това нямаше да спре мълвата и до вечерта всички щяха да бъдат в течение.
Клара посрещна Елинборг на вратата на своя спретнат апартамент, който се намираше в Селяверфи, в покрайнините на Брайдхолт. Тя беше стройна жена, към петдесетте, тъмнокоса, облечена с джинси и син пуловер. Пушеше цигара.
— Вие ли сте ходили при майка ми? — попита тя, след като полицайката се представи и Клара я покани да влезе. Беше много дружелюбна.
— Колегата ми Ерлендур е говорил с нея — отвърна Елинборг.
— Според нея не се е чувствал много добре — каза Клара, като въведе гостенката в хола и й предложи да седне. — Постоянно прави такива глупави коментари.
Елинборг не отговори.
— Днес си взех почивен ден — рече домакинята, сякаш за да обясни защо полицайката я завари да се мотае вкъщи по обед и да пуши цигари.
Обясни, че работи за пътническа агенция. Съпругът й бил на работа, а двете й деца били напуснали семейното гнездо. Гордо заяви, че дъщеря й следва медицина. Едва бе загасила цигарата си, когато извади друга и я запали. Елинборг учтиво се закашля, но събеседничката й не разбра намека.
— Прочетох за Холберг във вестниците — каза Клара, като че ли за да спре с брътвежите си. — Мама каза, че мъжът разпитвал за Гретар. Ние бяхме полубрат и полусестра. Забравила е да ви каже това. Имаме една майка, а бащите и на двама ни са починали отдавна.
— Не знаехме това.
— Искате ли да видите нещата, които разчистих от апартамента на Гретар?
— Да, ако не възразявате — отговори Елинборг.
— Жилището му беше мръсна дупка. Да не би да сте го открили? — изгледа я Клара и жадно всмука цигарения дим.
— Не, не сме — поклати глава полицайката, — а и, откровено казано, не търсим него. — Тя отново се закашля. — Минал е повече от четвърт век от изчезването му и…
— Не знам как стана — прекъсна я Клара, като издиша гъстия облак дим. — С него почти не поддържахме връзка. Той беше доста по-голям от мен, пълен егоист и негодник. Никога не говореше за себе си, обиждаше мама, а после крадеше и от двете ни при първия удобен случай. Тръгна си от къщи и не го видяхме повече.
— Значи не сте познавали Холберг? — попита Елинборг.
— Не.
— А Елиди?
— Кой е Елиди?
— Няма значение.
— Не познавам обкръжението на Гретар. Когато изчезна, някой си Марион се свърза с мен и ме заведе там, където бе живял. Ужасно мръсна дупка. В стаята миришеше отвратително, подът бе затрупан от боклуци… Навсякъде се въргаляха оглозгани овчи главички и имаше размазана ряпа. Гретар само това ядеше.
— Марион, така ли? — попита Елинборг.
Не беше от толкова дълго в Службата, за да знае името му.
— Да, така се казваше полицаят.
— Спомняте ли си да е имало фотоапарат сред вещите на брат ви?
— Това бе единственото нещо в стаята, което беше цяло. Взех го, но никога не съм го използвала. Полицията смяташе, че е откраднат, а аз не одобрявам такива неща. Държа го долу, в килера на мазето. Искате ли да го видите? Заради него ли сте дошли?
— Може ли да го погледна? — помоли полицайката.
Клара стана. Помоли Елинборг да изчака за момент и отиде до кухнята да вземе връзка ключове. Двете излязоха в коридора и слязоха долу в мазето. Сестрата на Гретар запали осветлението, приближи се до една от вратите и я отвори. Вътре беше пълно със стари непотребни вещи: шезлонги и юргани, ски екипировка и принадлежности за лагеруване. Полицайката забеляза син масажор за крака и шейкър.
— Беше в една кутия тук някъде — каза Клара и се вмъкна в килера между купчините стари вещи. Наведе се и вдигна кафява картонена кутия. — Събрах тук всичките вещи на Гретар. Той не притежаваше нищо ценно, освен този фотоапарат.
Жената отвори кутията и тъкмо щеше да извади нещата от нея, ала Елинборг я спря.
— Не вадете нищо — каза тя и протегна ръка, за да я вземе. — Никога не се знае колко ценно може да се окаже съдържанието й.
Клара й подаде кутията с обидено изражение и полицайката я отвори. Вътре имаше три опърпани криминалета, ножче, няколко монети и фотоапаратът — джобен размер, модел „Кодак Инстаматик“, за който Елинборг си спомни, че беше популярен коледен подарък преди години. Не беше горда придобивка за човек, запален по фотографията, но вършеше предназначението си. Нямаше никакви ленти. Ерлендур специално я бе помолил да провери дали са останали някакви ленти, ето защо тя извади кърпичка, завъртя камерата и установи, че и в нея липсва лента. В кутията нямаше никакви снимки.
