"Стъклен град" е класически трилър, дълбок, поглъщащ и редуващ моменти на тихо напрежение и задъхващо действие. Индридасон е на път да се превърне в една от най-ярките звезди в небосвода на този жанр. Джон КонълиКогато един самотен 70-годишен старец е убит в апартамента си, инспектор Ерлендур получава задачата да открие убиеца. Следите са малко — загадъчна бележка с три думи и снимка на гроба на младо момиче. За да разреши случая, Ерлендур трябва да отвори отдавна изстиналото досие на неразкрито престъпление и да разбере как е свързано то със смъртта на убития човек.Мотивите на убиеца, изнасилванията на жени отпреди много години, както и информацията за наследствени заболявания в Исландия, които се предават само от мъжете, постепенно разкриват на детектива истинската причина за убийството — "стъкления град", скрит зад реалния. А неговите "жители" знаят отговорите на всички въпроси, които го измъчват.Книгите на А. Индридасон са преведени на над 10 европейски езика. Той е двукратен носител на наградата Glass Key за най-добър скандинавски роман и на Gold Dagger за 2005 г. "Завладяваща и психологически сложна криминална драма." КаталогАрналдур Индридасон е роден през 1961 г. Работил е в един от исландските вестници първо като журналист, а след това, в продължение на дълги години, като критик. Печели Наградата за криминална новела на северните страни за "Стъклен град" и я спечелва повторно за втората част на книгата "Гробна тишина", която е удостоена и с престижната награда "Златен кинжал". Авторът живее в Рейкявик, Исландия.
Исландците винаги се обръщат един към друг по първо име, тъй като повечето от тях вместо „нормална фамилия“ получават бащиното си име, което завършва на
Цялото име на Ерлендур е Ерлендур Свеинсон, а името на дъщеря му — Ева Линд Ерлендсдотир. Майчините имена са рядкост, въпреки че Аудур умишлено е записана като Колбрунардотир, „дъщеря на Колбрун“. Някои родове обаче имат и традиционни фамилии, дошли директно или формирани по друг начин от Дания в резултат на колониалното завоевание, продължило до началото на двайсети век. Брием е такава фамилия и тя не разкрива рода на нейния притежател — в случая с Марион Брием двусмисленото първо име допълнително засилва загадъчността около рода.
Думите бяха написани с молив на лист хартия, поставен върху трупа. Три думи, чието значение бе непонятно за Ерлендур.
Мъртвецът бе мъж на около седемдесет години. Той лежеше на пода до диванчето в малкия хол, обърнат на дясната си страна. Бе облечен със синя риза и светлобежови кадифени панталони, а на краката му имаше чехли. Оредяващата му, почти напълно побеляла коса бе изцапана с кръв от голямата рана на главата му. На пода, недалеч от тялото, се виждаше пепелник с остри ъгли, а масичката за кафе беше преобърната.
Апартаментът се намираше в сутерена на двуетажна къща в Нордурмири. Около къщата имаше малка градина, оградена от три страни с каменен зид. Дърветата бяха отронили листата си и сега шумата застилаше градината като килим, покриващ напълно земята, а чепатите им клони се издигаха към тъмното небе. Чакълестата алея, която водеше към гаража, се пълнеше от колите на Криминалната служба за разследвания в Рейкявик, пристигащи на местопрестъплението. Очакваше се и районният съдебен лекар, който трябваше да подпише смъртния акт. Според съобщението тялото бе намерено преди петнайсет минути. Полицейски инспектор Ерлендур от полицията на Рейкявик бе един от първите на местопрестъплението и сега чакаше своя колега Сигурдур Оли да се появи всяка минута.
Октомврийският мрак се стелеше над града, а есенният вятър носеше дъжд. Някой бе запалил лампата на масата в хола и тя хвърляше бледа светлина наоколо. Освен нея, на местопрестъплението не бе докосвано нищо друго. Докато съдебните следователи поставяха мощни флуоресцентни лампи върху стативи, за да осветят апартамента, Ерлендур се огледа наоколо. Библиотека, износена холна гарнитура, преобърната масичка за кафе, старо бюро в ъгъла, килим на пода, а по него — кръв. През едната врата на хола се влизаше в кухнята, а през другата — в кабинета. Оттам малък коридор водеше към две други стаи и тоалетна.
Сигналът бе дошъл от съседа на горния етаж. Човекът се беше прибрал същия следобед, след като взел двете си момчета от училище, и се учудил, че вратата на сутерена е открехната. Можел да погледне вътре през пролуката, ето защо повикал съседа си, за да провери дали си е вкъщи. Никой не му отговорил. Тогава надзърнал и отново го извикал по име. Живеели на горния етаж от няколко години, но не познавали добре възрастния мъж от сутерена. По-големият му деветгодишен син не бил толкова предпазлив като баща си и се шмугнал в жилището, бърз като светкавица. След секунда излязъл и казал, че вътре има мъртвец, ала не изглеждал никак разтревожен.
— Гледаш твърде много филми — отбелязал баща му и влязъл внимателно в апартамента, където видял своя съсед да лежи мъртъв на пода в хола.
Ерлендур знаеше името на мъртвия. Пишеше го на вратата. Но за да не рискува да се направи на глупак, той сложи чифт тънки релефни ръкавици и прерови якето на мъжа, което висеше на закачалката до входната врата. Извади портфейла му и намери вътре банкова карта със снимка. Името му беше Холберг, шейсет и девет годишен. Намерен мъртъв в дома си. Предполагаемо убийство.
Ерлендур тръгна из апартамента и започна да си задава най-простичките въпроси. Това беше работата му — да разследва очевидното. С мистериите се занимаваха съдебните следователи. Не видя никакви следи от влизане с взлом — нито по прозорците, нито по вратите. Дотук изглеждаше така, сякаш мъжът сам е пуснал нападателя в апартамента си. Съседите от горния етаж бяха оставили отпечатъци с мокрите си от дъжда обувки около входа и по килима в хола. Нападателят вероятно е направил същото, помисли си той. Освен ако не се беше събул пред вратата. Но от това, което виждаше, Ерлендур предположи, че убиецът е бързал твърде много, за да успее да свали обувките си.
