— Моника си е моя грижа — обясни той. — Забрави за нея. — Изчака я, а тя с неохота го настигна. — Ако не ни закача, и ние няма да я закачаме. Става ли?
Квадратният циментов двор между сградата по архитектура и тази по математика бе претъпкан със студенти, които го пресичаха на път за занятия. Сега, когато Клеър знаеше за какво да се оглежда, нямаше как да не забележи колко много от тях имат гривни — кожени, метални, дори плетени — със символи по тях.
И колко студенти нямаха.
Онези, които носеха символите, бяха бляскавите и уверените. Момичета и момчета от частните общежития. Спортистите. Известните. Единаците, пасивните наблюдатели, скучните и посредствените, странните… те нямаха Защита.
Те бяха добитък.
Шейн оглеждаше тълпата. Клеър вървеше бързо към Математическия факултет. Убедена беше, че Моника за нищо на света няма да допусне да я видят на такова място за зубрачи. Единственият проблем бе, че третата сграда от двора бе сградата по бизнес администрация, а там, разбира се, Моника обичаше да се мотае и да се оглежда за богатите момчета.
Почти стигнаха…
Качваше се по стълбите, които водеха към сградата по математика, когато чу, че Шейн спира зад нея. Взираше се някъде в двора и когато Клеър се обърна, видя Моника, обкръжена от група обожатели, която също го бе зяпнала. Все едно, че двамата бяха сами. Такъв поглед си разменяха само влюбени или хора, които бяха на път да се унищожат взаимно.
— Кучка — изсъска Шейн.
— Хайде — каза Клеър и го хвана за лакътя. Страхуваше се, че няма да тръгне с нея, но той я последва, сякаш умът му бе другаде. Когато най-после я погледна, очите му бяха тъмни и сурови.
— Не тук — каза тя. — Тя няма да влезе тук.
— Защо?
— Ще се изложи.
Той кимна бавно и я последва в клас.
Клеър трудно успяваше да се съсредоточи върху монотонната лекция, която й бе позната. Бе прочела от учебника материала, който преподаваше професорът… и мислеше главно за Шейн, който седеше неподвижен до нея, с ръце на банката и гледаше безизразно в пространството. Дори не слушаше айпода си. Тя почти усещаше напрежението в тялото му, сякаш той просто чакаше удобна възможност да се нахвърли върху нещо.
Лекцията продължи час и половина, с почивка от петнайсет минути по средата; когато Шейн се изправи и излезе, тя бързо го последва. Той се изкачи до стъклените врати и огледа двора.
— Отишла си е — констатира, без да я погледне. — Престани да се тревожиш за мен. Добре съм.
— Тя… Ева каза, че е изгорила къщата ти. — Никакъв отговор. — И… сестра ти…
— Не успях да я измъкна — отвърна Шейн. — Беше на дванайсет, и аз не успях да я измъкна от къщата. Да се грижа за нея бе моя задача.
Все още не я поглеждаше. Клеър не можа да измисли какво да каже. След малко той се отдалечи към мъжката тоалетна, а тя се втурна към женската, като нетърпеливо изчака на опашката, а когато излезе, не го видя никъде.
Но когато се върна в залата, Шейн седеше на същото място, както преди, този път със слушалките на айпода в ушите.
Не каза нищо. Той също.
Клеър запомни тази лекция като най-дългата и най-безинтересната от всички досега.
Занятията по физика се провеждаха в същата сграда. Ако Моника чакаше вън на жаркото слънце в двора, щеше да хване много добър тен. Шейн седеше като статуя, ако една статуя може да носи слушалки и да излъчва нарастващо напрежение, от което космите по ръцете ти настръхват. Тя имаше чувството, че седи до необезвредена бомба, и при всичките й познания по физика напълно разбираше какво означава това. Ставаше въпрос за потенциална енергия…
Часът по физика се точеше мудно. Шейн отвори бутилка с вода и десертче и ги раздели с Клеър. Занятията по химия се провеждаха в съседната сграда, но Клеър се постара да минат през страничния вход, а не през двора. Нямаше и следа от Моника. Изтърпя и напрежението, и химията още час и половина. Шейн постепенно се отпусна дотолкова, че нервите й не се опъваха всеки път, когато той помръднеше, а накрая през по-голямата част от занятието дори игра с конзолата си. Сигурно убива зомбита. Това явно оправи настроението му.
Всъщност по време на лабораторното по химия определено бе весел, експериментът му бе станал интересен и задаваше толкова много въпроси, че асистентът, който никога досега не бе идвал до масата на Клеър, се приближи до тях и се загледа в Шейн, сякаш се опитваше да разбере какво прави тук.
— Здрасти, човече — каза Шейн и протегна ръка. — Шейн Колинс. Аз… аз съм гост слушател на този курс. С приятелката ми тук, Клеър.
— О — каза асистентът, чието име Клеър така и не запомни. — Добре. Добре тогава. Просто… продължавайте.
Шейн вдигна палец в знак на съгласие и се ухили глуповато.
