Амбалика имаше много приятен, много непринуден смях.
— Това означава, че трябва да спазваш нашите закони, иначе моят Гаруда ще убие твоите змии.
Бях неспокоен.
— И дни наред ще лежим заедно, без да се любим, така ли?
Амбалика кимна.
— Три дни. Но няма да ти се стори дълго. Защото знам всичките шестдесет и четири изкуства. Е, поне повечето от тях. Имай предвид, че не съм специалистка в нито едно от тези изкуства. Искам да кажа, не съм проститутка. Свиря на лютня. Танцувам доста добре. Пея… не чак толкова добре. Но съм много добра актриса в старите пиеси, особено ако играя някой бог като Индра. Предпочитам да играя роли на богове мъже. Мога също и да пиша стихове, които измислям, но не мога да го правя спонтанно, както старата царица, и не мога да се бия с шпага или с тояга, макар че добре стрелям с лък. Мога да плета ритуални венци, да подреждам цветя…
Амбалика описа различната степен, до която владее всяко от шестдесет и четирите изкуства. Отдавна съм забравил дългия им списък. Но си спомням, че се почудих как може човек, при това жена, да изпълнява всички тези неща и в същото време да е и чародейка, и дърворез-бар, и да измисля скоропоговорки, и да учи птиците говорят — особено последното. Всяка индийска дама има поне една крещяща птица, която е научила да казва „Рама“ или „Сита“. Щом помисля за Индия, веднага си представям говорещи птици… реки и дъждове, и едно слънце като бог.
Амбалика изпълни обещанието си. Три дни и три нощи ме забавлява и развлича, и макар да спяхме един до друг в шатрата на покрива, успях да спазя ведическия закон.
Когато й разказах, че Аджаташатру я е нарекъл своя най-любима дъщеря, тя се засмя.
— Дори не го бях виждала, преди да реши, че ще се омъжа за теб. Всъщност избра ме старата царица. Аз съм нейна любимка. Не беше ли прекрасно жертвоприношението на коня? Старата царица бе толкова развълнувана. „Сега мога да умра спокойно“ — така ми каза след това. Знаеш ли, тя скоро ще умре. Последният й хороскоп не беше хубав. Виж! Падаща звезда! Боговете имат пир. Замерят се един друг със звезди. Да си пожелаем нещо.
Тогава още не бях срещнал Анаксагор и не можех да й обясня, че онова, което смяташе за безтегловна светлинка, е всъщност къс огнен метал, падащ към земята.
— Баща ти има ли любима жена? — попитах аз.
— Не. Той обича разнообразието. Непрекъснато сменя жените, но те, естествено, не са му съпруги. Оказва се, че с течение на времето разходите за една съпруга стават по-големи, а баща ми вече има три. Може да се ожени още веднъж, дори два пъти. Но след като стане цар. Сега няма пари за нова жена. Спи с изтънчените проститутки. Ходил ли си с него в някоя от къщите им?
— Не. Казваш, че нямал пари…
— Често си говорехме със сестрите ми как ще се преоблечем като младежи и ще се промъкнем в къщата на някоя проститутка, когато там има празненство, за да видим как точно се прилагат всички изкуства. Или ще се появим в дома й забулени като танцьорки… Да, но ако ни разкрият…
— Аз ще отида и после ще ти разправя какво става там.
— Мисля, че не е хубаво човек да казва такова нещо на първата си жена, и то преди да я е обладал.
— Аз пък мисля, че е по-лошо, ако й го каже след това.
— Прав си. А като споменах, че баща ми няма пари… — Амбалика съобразяваше бързо. Явно бе чула моята забележка, но известно време се опитваше да отвлече вниманието ми. Тъй като това не й се удаде, бе откровена, но предпазлива. Посочи ухото си, за да покаже, че ни подслушват. После се намръщи и постави боядисан в червено показалец пред стиснатите си устни. Умееше да си служи с мимики. Предупреждаваше ме да не обсъждам въпроса в къщата, дори и на покрива в полунощ.
— Всъщност той е прекалено щедър към всички — каза тя високо. — Иска хората да са щастливи и им прави много подаръци. Затова не може да си позволи да се жени, което радва всички ни. Искаме да е само наш. Да не го делим с никого.
Това кратко слово бе шедьовър на актьорското майсторство — двадесет и осмото’ от изкуствата.
На другия ден, докато се люлеехме в люлката в средата на двора, тя прошепна в ухото ми:
— Всички пари на баща ми сега отиват за набиране на армия, която ще воюва с републиките. Това е тайна, но жените до една го знаят.
— Защо царят не подготвя армията?
— Старата царица казва, че царят всъщност иска мир. Та нали след жертвоприношението на коня той е световният монарх! Защо му е тъкмо сега да тръгва на война?
Не й казах, че не Бимбисара, а Дарий е световният монарх, защото предположих, че Амбалика ще постави на първо място дълга към семейството си, а не към мен. Следователно приех за дадено, че всяко мое изказване от политически характер ще бъде докладвано на баща й или на Варшакара.
— Какво мисли царят за плановете на баща ти?
— Не знае за тях. Откъде да знае? Старата царица не смее да му каже, защото се страхува от баща ми. Не мога да разбера защо. Та нали му е майка?
— Тогава дворцовият управител ще го информира.
