Още на другия ден излезе мода да се носи китайски плат. Вследствие на това на пазара бе продадено и последното парче коприна, за голяма радост на банкерите Егиби, които тогава — както и днес — владееха търговията с коприна. Персийско злато щеше да бъде изпратено за китайски плат, а освен двадесетте процента върху отпуснатия на Фан Чъ заем, „Егиби и синове“ щяха да получат и допълнителна печалба от продадената на пазара коприна.
На другия ден след приема Великият цар нареди да ме повикат. Дарий предпочиташе малките стаи пред големите. По това приличаше на планински лъв, който прави леговището си в някоя цепнатина на скалата. Като всички владетели на този свят, които съм срещал, и той винаги сядаше с гръб до стената.
Заварих го да се взира в един куп сметки. С напредването на възрастта можеше да чете само ако написаното е съвсем под носа му. В първите няколко минути не ми обърна никакво внимание. Заслушах се в дишането му и долових хриптене, дълбоко в гърдите му, което не предвещаваше нищо добро.
— Стани, царски съгледвачо! — рече Дарий накрая. — Да се надяваме, че твоите очи не са така слаби като истинските очи на царя.
Напрегнато го разглеждах изпод почтително сведените си клепачи. Неравномерно боядисаната му коса и брада бяха както обикновено невчесани. Без грим лицето му бе бледо. Носеше изцапана туника, с която би могъл да мине за гръцки коняр. Бе поставил парализираната си лява ръка на масата така, че физическият му недъг не личеше.
— Много пари даде за желязото.
— Да, Велики царю. — С Дарий не може да се спори.
— Но искам втора партида. Този път няма да плащаме в злато, а в натура. Знаеш ли от какво се нуждаят тези хора?
— Знам, Господарю. Направих списък и го предадох във втората стая на канцеларията.
— Там ще изчезне завинаги. Кажи на съветника по източните въпроси, че искам списъка още днес.
Дарий остави документите, които дотогава държеше в здравата си дясна ръка. Облегна се на стола. Широко се усмихна. Зъбите му бяха здрави, жълти, точно като зъби на лъв. Така съм запомнил Великия цар.
— Мечтая за крави — каза лъвът, верен на себе си.
— Те съществуват, Господарю. Милиони крави, които чакат своя пастир.
— Колко време ще ми трябва, за да ги вкарам в оборите си?
— Ако армиите тръгнат към долината на Инд през пролетта, могат да прекарат лятото — тогава е дъждовният период в Индия — в Таксила. После, щом започне хубавото време — нашата есен, — ще имаш четири месеца, през които трябва да завладееш Кошала и Магадха.
— Значи ми трябва общо една година.
Дарий отмести настрана документите и откри медната карта, която бях направил за него. Чукна я със златния пръстен на показалеца си и металът звънна.
— Обясни ми какви са разстоянията? Какъв е теренът? Ами тези реки? Не съм виждал страна с толкова много реки. Много ли са бързи? Ще ни трябва ли флота? Има ли там достатъчно дърво, за да я построим. Ако няма, ще трябва ли да носим материал за корабите? И какъв вид кораби ще са ни нужни?
Никога не са ми задавали толкова въпроси за един-единствен час. За щастие знаех отговорите на повечето от тях. И за щастие Великият цар имаше чудесна памет, тьй че нито веднъж не повтори един и същи въпрос.
Дарий прояви особен интерес към Аджаташатру. Смя се, когато му съобщих, че съм зет на бъдещия му васал.
— Чудесно! — каза той. — Ще те направим сатрап на Магадха. Ами ти си член на тяхното царско семейство, а нашата политика е да правим колкото е възможно по-малко промени. Предполагам, че ще трябва да те почерним малко. Те всички са черни, нали?
— Простолюдието — да. Но управляващата класа са светлокожи хора, почти като нас. Те също са арийци.
— Няма значение какви са. А теб ще те потопим в къна. Макар че — я да видим — ти май и без това си доста черен. А как стоят нещата с всички тези хора в Китай? Всички ли са толкова жълти като онзи, когото доведе в двора?
— Така казват, Господарю.
— Не бях виждал жълтокож толкова отблизо. Имат много особени очи, нали? А как ще стигна до Китай? — Дарий вече мечтаеше за китайските крави. Посочих най-северния ъгъл на картата.
— Има проход през тези планини. Но е отворен само през горещия сезон. Казват, че пътуването отнема шест месеца.
— А по море?
— Ще ни трябват най-малко три години, ако тръгнем от Персия.
— Значи една година от Индия. Сигурно ще минем през много острови. Богати острови.
— Острови, полуострови, суша. Фан Чъ твърди, че отвъд Китай няма нищо друго освен джунгли. Но казва също, че има няколко отлични пристанища и много бисери.
Най-сигурният начин да задържиш вниманието на Дарий бе да му говориш за такива неща като бисери.
— Добре, щом се сдобия с индийските крави, ще започна да събирам китайски бисери.
Дарий се намръщи, вдигна лявата си ръка с дясната и я свали от масата. Изпитах особено чувство. Стотици пъти бях виждал баща му да прави същото движение. Дарий изведнъж осъзна какво бе привлякло погледа ми.
— Все още мога да яздя — каза скромно той.
— И да предвождаш армия, Господарю — добавих аз, като се поклоних ниско.
