На входа застана висок рус мъж, облечен като просяк. В едната си ръка стискаше лира, в другата тояга. Мъчеше се да свири — доста неуспешно — с ръката, в която държеше тоягата. Вървеше към нас и потропваше с тоягата по пода, както правят мнозина слепци за разлика от мен. Повечето хора не знаят, че слепците притежават способността да усещат препятствието, преди да са стигнали до него. По тази причина рядко се спъвам, а още по-рядко се блъскам в стени. Но тъй като някои слепци — най-често просяците — обичат да излагат на показ нещастието си, те обикновено тропат с тоягата пред себе си, когато ходят.
— Слава на теб, о царице! — Слепецът имаше висок, много неприятен глас. — Слава и на вас, о благородни господари! Позволете на един смирен певец да ви достави радост с песните на предшественика си, слепия Омир, който се е родил ей там, на благословения от боговете с гори и бързи реки остров Кос. Да, в жилите ми тече кръвта на онзи, който възпя ахейците, отплавали към високите порти на Троя. Да, и аз пея песните, които е пял Омир, разказващи за красивата Елена и неверния Парис, за обречения Патрокъл и неговия сприхав любовник, катамита Ахил, за благородния Приам и злочестата му съдба! Чуйте ме!
С тези думи певецът подхвана своята мъчително дълга песен, като си акомпанираше на разстроената лира. Гласът му, освен че беше неприятен, можеше и да те проглуши. Но най-странно от всичко беше онова, което пееше.
Като всеки човек, чийто матерен език е гръцкият, и аз знам наизуст почти целия Омир, затова разпознах много от стиховете, които се изливаха — не, по-скоро се изстрелваха от устата на младия човек, като запратени с прашка камъни. Първо ни изпълни един пасаж от Омировата „Илиада“, като грубо наблягаше на шестте ударени срички във всеки стих. След това поде съвсем други стихове, със седем ударени срички в стих, някои от които напълно противоречаха по смисъл на изпятото по-рано. Имах чувството, че сънувам един от онези кошмари, които те нападат, след като си престоял на някоя богата лидийска трапеза.
Когато най-сетне певецът млъкна, Мардоний лежеше неподвижно като мъртъв, а Артемизия седеше като закована на стола. Царският съгледвач бе опулил очи или по-точно гледаше с невиждащ поглед.
— Високоуважаеми Кир Спитама — каза Артемизия, — позволи ми да ти представя брат си, принц Пигрий.
Пигрий се поклони ниско.
— Смиреният певец с радост пее за ахейския си господар.
— Персиец съм — заявих доста глупаво аз. — Всъщност съм половин грък, разбира се…
— Познах, без да ми казваш! Очите! Челото! Властната Ахилова осанка!
— Значи не си сляп?
— Не. Но съм истински певец, потомък на Омир, който е живял отвъд онзи проток. — Пигрий посочи към прозореца.
Макар да знаех, че Омир е роден на остров Хиос, а не на остров Кос, не го поправих.
— Неговата музика тече в жилите ми — продължи Пигрий.
— Чухме това — отвърнах учтиво аз. После, като ся спомних какво изпя за Ахил, добавих: — Нима не ти е известно, че Ахил е бил по-възрастен от Патрокъл и никой от двамата не е бил катамит? Те по-скоро са били любовници, по гръцки маниер.
— Трябва да предоставиш някаква свобода на вдъхновението ми, благородни господарю. Освен това не е тайна, че Ахил е бил по-младият, но не е смеел да го каже, както твърди и предшественикът ми.
— Пигрий е прероденият Омир — заяви Артемизия Не можах да разбера дали говори сериозно. Сега Мардоний лежеше с гръб към нас. Хъркаше.
— Персийският Одисей спи. Трябва да говорим по-тихо — прошепна Пигрий. После отново извиси глас: О, колко далеч е той от своя дом в Итака, където жена му Пенелопа крои планове да го убие, защото й харесва да е царица на Итака, а харемът й да е пълен с мъже.
— Но известно е, че Пенелопа с радост е посрещнала Одисей а… — Млъкнах. Макар и късно, схванах как стоят нещата. Пигрий бе луд.
По-късно чух и друга версия — че само се преструвал на луд, защото се страхувал от сестра си Артемизия, която при смъртта на баща им заграбила законно полагащата мусе корона. Ако тези слухове са верни, може да се смя-та, че онова, което е започнало като фарс, се е превърнало в действителност. Ако носиш една маска достатъчно дълго неизбежно заприличваш на нея. Откакто царуваше Артемизия, Пигрий се занимаваше с преработването на цялата „Илиада“. След всеки Омиров стих бе прибавил по един свой. Резултатът от този труд можеше да влуди всекиго, особено ако го слуша в изпълнение на автора. Пигрий бе автор и на друго едно необикновено остроумно съчинение за битката между някакви жаби и мишки, което скромно приписваше на Омир. Веднъж в летен следобед ми изпя тази своя творба с неочаквано приятен глас и аз много се забавлявах, изумен от наблюдателността и умението му да се подиграва на всичко онова, с което се перчи арийската военна класа — класата, към която самият аз едновременно принадлежа и не принадлежа. Аплодирах го от сърце.
— Прекрасна творба!
— Нищо чудно — отвърна той, отметнал глава назад. Продължаваше да се прави на сляп. — Омир я е съчинил. Аз само я изпълнявам. Аз съм гласът му.
— Ти си прероденият Омир, така ли?
