— Робин — изричам дрезгаво, — аз… не очаквах да те видя тук. Не е ли малко раничко за гости?
— Когато става въпрос за клиентите ми, за мен няма ранен час — намига ми Робин. — Аз съм на твоите услуги денонощно. — Сяда на фотьойла до леглото и ми налива кафе.
— Но как влезе тук?
— С взлом. Не бе, шегувам се, разбира се! Люк ме пусна, докато излизаше.
Божичко! Значи сега съм съвсем сама в апартамента с нея! Тя ме е приклещила в капана си!
— Люк е тръгнал на работа толкова рано?! — възкликвам изненадано.
— Не съм сигурна, че отиваше на работа — отвръща Робин и прави замислена пауза. — По-скоро ми приличаше на човек, който излиза за джогинг.
— За джонинг ли?!
Ама Люк никога досега не е ходил да бяга!
— Виж сега, пий си кафето, а после ще ти покажа онова, което чакаш толкова дълго! Което всички чакаме толкова дълго — поправя се, поглежда си часовника и добавя: — Имай предвид, че след двадесет минути трябва да съм се изпарила оттук!
Пуля се неразбиращо срещу нея.
— Беки, добре ли си? Нали си спомняш, че имахме среща за днес?
В главата ми започва да се оформя някакъв неясен спомен — като сянка през мъгла. Робин, среща за закуска. Да.
Но защо съм се съгласила да се срещна с нея на закуска?
— Разбира се, че си спомням — кимвам накрая. — Просто съм малко… нали се сещаш… махмурлия от снощи…
— Няма нужда да ми обясняваш повече! — отсича бодро Робин. — Това, от което се нуждаеш в момента, е прясно изцеден портокалов сок. И обилна закуска. Винаги казвам на моите булки, че трябва да се грижат за себе си! Какъв е смисълът от изтощителното гладуване, когато ще припаднеш пред олтара, нали така?! Затова сега си вземи една кифличка. — В този момент тя започва да тършува в чантата си и накрая извиква победоносно: — Ето я и нея! Дългоочакваната радост!
Аз се вторачвам неразбиращо в малкото проблясващо парченце сребрист плат, което зървам в ръката й.
— Какво е това? — питам накрая.
— Това е материята за възглавничките за столовете! — обяснява Робин. — Пристигна специално от Китай! Онова, заради което имахме толкова проблеми с митницата! Не може да си забравила, нали?!
— Разбира се, че не! — побързвам да я успокоя. — Да, изглежда… много красиво! Действителен уникат!
— Беки, има и оше едно нещо — казва Робин, като прибира мостричката в чантата си. Вдига глава към мен, поглежда ме сериозно и заявява: — Истината е, че… започвам малко да се тревожа.
Стомахът ми се преобръща нервно и аз отпивам от кафето си, за да го прикрия.
— Така ли? И за какво… за какво се тревожиш толкова?
— Досега не сме получили нито един отговор на поканите от нашите британски гости. Не е ли странно според теб?
За няколко секунди оставам безмълвна. Накрая смотолевям:
— Хмм… права си, странно е.
— С изключение на родителите на Люк, които приеха още преди време. Е, не трябва да се забравя, че те бяха включени и в списъка на Елинор, така че получиха поканата си много отдавна, но въпреки това… — Взема от ръцете ми чашата с кафе, отпива и отсича: — Ммм. Чудесно е! Макар че непрекъснато си повтарям, че не трябва да обвиняваме хората в липса на обноски. И все пак вече трябва да започнем да получаваме отговорите им! Така че, имаш ли нещо против да направя няколко тактични телефонни обаждания до Англия? Имам всичките телефони в моята база данни.
— Не! — извиквам, внезапно напълно събудена. — Не се обаждай на никого! Искам да кажа… ще получиш отговорите им, разбира се. Обещавам ти!
— Просто е твърде странно! — разсъждава на глас Робин. — Да не получиш нищо… Нали всички си получиха поканите?
— Разбира се, че си ги получиха! Сигурна съм, че е просто въпрос на недоглеждане от тяхна страна — изричам, а ръцете ми започват да навиват чаршафа от напрежение. — В рамките на седмица ще получиш част от отговорите! Аз… ти го гарантирам!
— Е, надявам се да е така! Защото времето напредва, както отлично знаеш! Остават ни още само четири седмици!
— Да, знам! — изписквам почти истерично и отпивам нова глътка кафе, като отчаяно ми се иска да стане чудо и то да се превърне във водка.
Четири седмици. Боже Господи!
— Да ти долея ли още кафе, миличка? — пита Робин и се изправя. Привежда се, вдига някакъв лист хартия и пита с любопитство: — Какво е това? Да не би да е някакво меню?
Поглеждам към листа в ръката й и сърцето ми спира. Божичко! Попаднала е на един от мамините факсове!
Това е менюто за другата сватба!
И всичко останало е точно тук, под леглото ми. Ако сега се наведе и поразгледа… загубена съм!
— О, нищо не е! — извиквам и го грабвам от ръката й. — Просто едно меню за… едно парти…
— Ще организираш парти?
— Ами… обмисляхме подобен вариант…
— Е, ако ти трябва помощ в организирането, знаеш къде да ме намериш! — усмихва се Робин, а после снишава доверително глас: — Позволи ми и един дребен съвет. — Посочва менюто на мама и добавя: — Смятам, че ако се замислиш, ще установиш, че ролцата са малко демоде.
— Хммм… благодаря!
Трябва веднага да изкарам тази жена от къщата си! На минутата! Преди да е открила каквото и да било друго!
Хвърлям рязко листите и скачам от леглото.
