— Люк — намесвам се накрая, като се старая да запазя спокойствие и поне мъничко здрав разум. — Нека си изясним нещата… Да не би твърдиш, че искаш да се оттеглим от сватбата в „Плаза“…
— Беки, давам си сметка, че не сме обсъждали този въпрос — казва Люк, приближава се и ми хваща ръцете. — Знам, че планираш тази сватба вече месеци наред. И знам колко много искам от теб с това, като ти предлагам да се откажеш. Но при създалите се обстоятелства аз просто нямам сили да я приема.
— Значи искаш да откажем сватбата — преглъщам аз. — А знаеш ли, че има финансова неустойка?
— Не ме интересува.
— Ти… теб не те интересува?!
Да, него не го интересува!
Направо не знам да плача ли или да се смея!
— Нямах предвид точно това! — оправдава се Люк, забелязал изражението ми. — Разбира се, че ме интересува! Но да застана пред всичките тези хора и да се преструвам на любящ син на тази… — И хвърля поглед към Елинор. — Ще бъде един голям фарс, нищо друго. Това ще опорочи цялото преживяване. Можеш ли да ме разбереш, миличка?
— Естествено, че те разбирам, Люк! — отвръщам, като се старая да не издам радостта си. — Щом искаш да се откажем от тази сватба, то тогава аз с радост ще се присъединя към теб!
Боже, направо не мога да повярвам! Спасена съм! Наистина съм спасена! Чудото се случи!
— Говориш сериозно, нали? — поглежда ме Люк с известно съмнение.
— Разбира се, че говоря сериозно! Щом искаш да отменим сватбата, то аз изобщо не възнамерявам да споря с теб! Всъщност… хайде веднага да я откажем!
— Ти си момиче за милиони, Беки Блумууд! — изрича Люк с преизпълнен с чувство глас. — Да се съгласиш с мен, без дори да се поколебаеш…
Боже, чудото наистина се случи!
Няма друго обяснение! Това е чудо!
Веднъж в живота ми Бог наистина ме е чул! Или той, или най-малкото богинята Ганеш!
— Не можеш да сториш подобно нещо — обажда се Елинор и за пьрви път, откакто я познавам, усещам, че гласът й потреперва. — Не можеш просто ей така да се откажеш от сватбата! Аз съм я организирала за теб! Субсидирала съм я!
— Напротив, мога.
— Но това е събитие от огромна значимост! Поканили сме четиристотин души! И то все важни хора! Мои приятели, хора от фондацията…
— Е, просто ще им предадеш моите извинения.
Елинор прави няколко стъпки към него и за мое огромно изумление забелязвам, че тя трепери от гняв.
— Ако наистина направиш това, Люк, обещавам ти, че никога повече няма да ти проговоря!
— Мен това ме устройва. Хайде, Беки! — И той ме дръпва за ръката и аз поемам след него, като едва не се спъвам в килима.
Виждам как лицето на Елинор отново се изкривява от болка и за моя невероятна изненада усещам, че ме залива вълна от съчувствие. Ала когато се обръщам и напускам апартамента й, потискам всякакви емоции. Елинор се държа достатъчно гадно както към мен, така и към моите родители. Така че, заслужила си го е!
Слизаме по стълбите, без нито един от нас да отрони и думичка. Май и двамата сме като попарени. На тротоара Люк вдига ръка, за да спре такси, после дава адреса ни на шофьора, качваме се и потегляме.
След около три пресечки се споглеждаме. Люк е пребледнял и трепери неудържимо.
— Направо не знам какво да кажа — прошепва. — Не мога да повярвам, че го направих!
— Ти беше великолепен! — изричам твърдо. — Тя си го търсеше отдавна.
Той се извърта и ме поглежда сериозно.
— Беки, много съжалявам за сватбата. Знам с какво нетърпение я чакаше. Обещавам, че ще ти се реванширам. Честна дума! Само ми кажи как.
Вторачвам се в него, а мозъкът ми щрака на светкавични обороти. Добре. Сега трябва да си разиграя картите много внимателно. Ако направя и един грешен ход, всичко ще ми се стовари на главата.
— Добре… Нали все пак искаш да се оженим? Така де, по принцип.
— Естествено, че искам! — Този път е ред на Люк да преживее шок. — Беки, знаеш, че те обичам! А сега дори повече от всякога! Всъщност, никога не съм те обичал повече, отколкото когато бяхме горе, в онази стая! Когато ти направи онази невероятна саможертва заради мен, без да се поколебаеш, без дори да ти мигне окото!
— За какво? Ах, да, за сватбата. Е, да. — И лицето ми бързо придобива смирено изражение. — Да, прав си. Вярно, че това, което поиска от мен, беше много. И тъй като… хмм… говорим за сватби…
Направо не мога да изплюя камъчето! Имам усещането, че в момента се опитвам да поставя последната карта върху пирамидата. Така че ръката ми не трябва изобщо да потреперва.
— Какво ще кажеш да… да се оженим в… в Оксшот?
— Оксшот? Великолепно! — изрича Люк, притваря очи и се отпуска изтощен на седалката.
Губя ума и дума. Направо не мога да повярвам! Всичко си идва на мястото. Чудото е пълно!
И докато преминаваме по Пето авеню, аз надниквам през прозорчето на колата, опитвайки се да обхвана света навън. За първи път забелязвам, че вече е лято. Че навън е един прекрасен слънчев ден. Че в „Сакс“ са изложили нови стоки на витрината — бански костюми и други аксесоари за море. Все малки неща, които досега не съм била в състояние да видя, а какво остава да оценя. Защото бях прекалено напрегната, прекалено стресирана да мисля за какво ли не.
