— Окей, извинявай. Просто се тревожа за него. Той не е прав. А има и друго нещо… — Затварям очи, защото не мога да повярвам, че се каня да изрека следващите думи. — Аз нещо май… попромених мнението си за Елинор.
— Какво си направила?! — пак изпищява Сузи. — Беки, моля се, не говори подобни неща! Едва не изпуснах горкия Ърни на пода!
— Не че я харесвам или нещо подобно — побързвам да се оправдая. — Обаче двете си поговорихме надълго и нашироко. И наистина мисля, че тя може би обича Люк. По свой собствен, леден начин.
— Но тя го е изоставила!
— Да, знам. Но вече съжалява.
— Е, и какво от това?! Остава и да не съжаляваше!
— Сузи, честно да ти кажа, смятам, че тя може би заслужава още един шанс — изричам и се втренчвам в нокътя си, който постепенно придобива отвратителен, синкав нюанс. — Така де… Вземи за пример мен. През живота си съм направила какви ли не глупости. Хиляди и милиони. Предавала съм хората. Обаче те винаги са ми давали още един шенс.
— Беки, ти изобщо не можещ да се сравняваш с проклетата Елинор! Ти никога не би изоставила детето си!
— Не твърдя, че съм като нея. Просто искам да кажа, че… — и не довършвам, като оставям халата ми да се спусне встрани.
Нямам точна представа какво искам да кажа. И даже не съм сигурна, че Сузи ще разбере какво имам предвид. Тя никога през живота си не е допускала грешки. Винаги се е носела леко и безпроблемно по неговите вълни, без да притеснява никого, без да се забърква в неприятности. Обаче при мен не е така. Аз отлично знам как се чувства човек, когато е постъпил глупаво — или даже повече от глупаво, — а после повече от всичко на света му се ще да не го е правил.
— И накъде води всичко това? Защо си… — извисява уплашено глас приятелката ми. — Чакай малко! Беки, нали това не е начин да ми съобщиш, че все пак ще се ожениш в Ню Йорк?
— Нещата не са толкова прости — отвръщам след кратка пауза.
— Беки! Ще те убия! Наистина ще го направя! Ако сега ми кажеш, че искаш да се ожениш в Ню Йорк…
— Сузи, аз не искам да се оженя в Ню Йорк. Естествено не искам! Но ако сега се откажем от тази сватба… това ще бъде краят. Елинор никога няма да ни проговори. На нито един от нас. Никога.
— Направо не мога да повярвам! Просто не мога! Значи отново се каниш да прецакаш всичко, а?!
— Сузи…
— Точно когато всичко най-сетне се е наредило! Точно когато, като никога през живота ти, нещата около теб не са в пълен хаос и аз най-после мога да се успокоя…
— Сузи…
— Беки?
Вдигам стреснато глава. Люк стои насред стаята по боксерки и тениска и ме наблюдава сънено и объркано.
— Добре ли си? — пита той.
— Да, добре съм — отговарям, като слагам ръка върху слушалката. — Просто си говоря със Сузи. — Ти се връщай в леглото. Няма да се бавя.
Изчаквам го да се прибере в спалнята, а после се примъквам по-близо до радиатора, който все още е топъл.
— Сузи, слушай ме сега внимателно! Просто… просто ме изслушай, става ли? Няма да прецакам всичко. От известно време размишлявам упорито и ето каква гениална идея ми хрумна…
В девет часа на другата сутрин аз съм вече в апартамента на Елинор. Облякла съм се изключително внимателно — нося най-елегантния си ленен костюм в дипломатически стил, обута съм в успокояващи обувки със заоблени бомбета. Въпреки че не съм особено убедена, че Елинор ще оцени усилията ми. Когато отваря вратата, виждам, че лицето й е дори още по-бледо от вчера, а очите й ме пронизват като ками.
— Ребека — изрича ледено.
— Елинор — отвръщам със същата доза леденост. После си спомням, че съм дошла в ролята на помирителка и повтарям, като се опитвам да вмъква известна доза топлота: — Елинор, дойдох да поговорим.
— Да се извиниш — казва тя и тръгва по коридора.
Господи, крава си е, и крава ще си остане! Аз да не би да съм я обидила с нещо снощи? Нищо подобно! За момент обмислям дали да не се обърна и да не си тръгна. Но после си казвам, че така и така съм се решила да го направя, по-добре да опитам.
— Не съвсем — добавям. — Просто да поговорим. За теб. А и за Люк.
— Значи той е съжалил за необмислените си действия.
— Нищо подобно.
— Значи иска да се извини.
— Нищо подобно! Изобщо не му и минава през ума! Чувства се наранен и ядосан, и няма никакво желание да се приближава до теб!
— Тогава защо си тук?
— Защото… смятам, че би било разумно вие двамата да се опитате да се помирите. Или поне да се опитате отново да поговорите.
— Аз нямам какво да му казвам — отвръща Елинор. — Нямам какво да казвам и на теб. Както Люк сам изтъкна вчера, на отношенията ни е сложен край.
Господи, ама те наистина са си лика-прилика!
— И… съобщи ли вече на Робин, че сватбата се отменя? — Точно това е тайният ми страх, затова затаявам дъх в очакване на отговора.
— Засега не съм. Реших да дам на Люк шанс да размисли. Очевидно това е било грешка от моя страна.
Поемам си дълбоко дъх и започвам:
— Аз ще намеря начин да накарам Люк да се съгласи с тази сватба. Обаче, ако ти му се извиниш. — Тук гласът ми потреперва. Направо не мога да повярвам, че го правя!
— Какво каза?! — извръща се рязко Елинор към мен.
