Така де, човек никога не знае. Може пък мама и татко да обсъдят идеята тази вечер и да си променят мнението по въпроса. Може пък да решат да дойдат дотук и да погледнат. Може би, ако видят „Плаза“ със собствените си очи… Ако зърнат колко е приказно всичко тук… колко е луксозно… колко е бляскаво…
Да го вземат мътните! Няма да мога да понеса да се откажа толкова бързо от тази мечта! Все още не!
Когато се прибирам вкъщи, заварвам Люк, седнал на масата да разглежда смръщено някакви книжа.
— О, върнал си се рано! — възкликвам, приятно изненадана аз.
— Имам да преглеждам едни неща — отвръща той. — Реших, че е най-добре да го направя на спокойствие и тишина у дома.
— Ясно.
Когато се приближавам до него, забелязвам, че всичките листи носят логото „Фондация Елинор Шърман“. Отварям уста, за да кажа нещо, но размислям и отново я затварям.
— Е? — вдига очи към мен той и устата му се разтяга в лека усмивчица. — Какво мислиш за хотел „Плаза“?
— Значи си знаел за това?! — ахвам невярващо.
— Естествено, че знаех! И щях също да дойда с вас, ако не беше този неотложен делови обяд.
— Но, Люк… — започвам, поемам си дълбоко дъх и си казвам, че не е полезно да преигравам. — Нали знаеш, че майка ми организира нашата сватба в Англия?
— Но тя е едва в началото, не е ли така?
— Не трябваше да ме насаждаш така на пачи яйца с тази среща!
— Обаче майка ми смяташе, че ще е много приятно да те изненада. Аз се съгласих с нея.
— Значи така, да ми го представите като свършен факт, а?! — сопвам се рязко и Люк вдига към мен озадачен поглед.
— Да не би да не ти е харесало в „Плаза“?! А аз си мислех, че ще бъдеш на седмото небе!
— За харесване ми хареса, наистина. Но не в това е въпросът!
— Знам, че открай време си мечтаеш за огромна, бляскава сватба. И когато майка ми предложи да спонсорира сватбеното ни тържество в хотел „Плаза“, ми се стори като така мечтаният от тебе дар! Впрочем, идеята да те изненадаме бе изцяло моя. Смятах, че ще бъдеш особено развълнувана!
Той изглежда доста разочарован и аз усещам как ме залива чувство на огромна вина. Изобщо не ми беше хрумвало, че Люк също е част от тази работа.
— Люк, аз наистина съм развълнувана! Просто аз… не съм убедена, че майка ми ще бъде много щастлива, ако се оженим в Съединените щати.
— Не можеш ли да я убедиш да го приеме?
— Тази работа не е чак толкова лесна, колкото ти изглежда. Знаеш, че майка ти се държа изключително високомерно…
— Високомерно ли?! Та тя просто иска да ни организира прекрасна сватба!
— Ако наистина държи да го направи, би могла да ни организира прекрасна сватба и в Англия! — не пропускам да изтъкна аз. — Или пък би могла да помогне на мама и татко, така че всички заедно да ни организират прекрасна сватба! Но ето, че тя нарича тяхната градина „никому неизвестен заден двор“! — И негодуванието отново ме сграбчва в клещите си, когато си спомням пренебрежителния тон на Елинор.
— Сигурен съм, че не е имала предвид…
— И само защото това не е в центъра на Ню Йорк! Така де, тя няма право да говори за моя дом, когато изобщо не го е виждала!
— Окей, ясно — отсича Люк суховато. — Вече си изяснихме нещата. Значи просто не искаш тази сватба. Но ако питаш мен, това е един невероятно щедър жест от страна на майка ми! Да ни плати сватбата в хотел „Плаза“, плюс богатото парти, което организира по случай нашия годеж…
— Някога да съм твърдяла, че искам богато парти по случай годежа ни?! — срязвам го аз, преди да мога да се спра.
— Това последното беше малко грубичко, не мислиш ли?
— Може пък изобщо да не ми пука за блясъка, лъскавината и… и материалните неща! Може пък семейството ми да е по-важно за мен! Както и традицията… както и честта. Люк, не мислиш ли, че животът ни на тази планета е прекалено кратък, за да…
— Достатъчно! — вдига ръка Люк вбесено. — Ти печелиш! Ако това ще се превърне в такъв огромен проблем, по-добре забрави! Не е необходимо да идваш на партито по случай годежа ни, ако толкова не искаш. И ще се оженим в Оксшот. Точка по въпроса. Вече доволна ли си?
— Аз… — не довършвам и потърквам нос.
Сега, когато той го изрече на глас, май започвам да си променям мнението по въпроса. Защото, като се замисли човек, предложението за хотела е наистина изключително щедро. И ако успея по някакъв начин да убедя мама и татко, нищо чудно и да си изкараме най-приказния ден в нашия живот!
— Не става въпрос, че задължително трябва да се оженим в Оксшот — казвам накрая. — Въпросът е за… за… да стигнем до правилното решение. Виж какво, нали доскоро твърдеше, че за нищо не трябва да прибързваме…
Изражението на Люк поомеква и той се изправя.
— Да, знам — въздъхва той. — Беки, скъпа, много съжалявам.
— Аз също — смотолевям аз.
— Боже, ама това е нелепо! — Той поставя ръка на рамото ми и ме целува по челото. — Единственото, което исках да сторя, е да ти подаря сватбата на твоите мечти! Ако наистина не желаеш да се женим в „Плаза“, тогава, разбира се, няма да го направим!
— Ами майка ти? Какво ще правим с нея?
