— Просто ще й обясним как се чувстваш — отговаря Люк и впива очи в мен. — Беки, виж какво, за мен няма никакво значение къде ще се оженим. Не ми пука дали цветята наоколо ще бъдат розови или сини. Единственото, което има значение за мен, е фактът, че двамата с теб ще се превърнем в семейство — и че целият свят ще научи за това!
Той звучи толкова уверено и убедено, че аз усещам как в гърлото ми се събира някаква странна бучка.
— И за мен това е най-важното — отвръщам и едва преглъщам. — Това е единственото, което има значение!
— Добре. Тогава хайде да кажем, че решението ще вземеш ти. Просто ме уведоми откъде духа вятърът, за да знам накъде да се обърна!
— Става — усмихвам му се аз. — Обещавам, че ще ти дам предизвестие от минимум четиридесет и осем часа!
— Двадесет и четири са напълно достатъчни. — Той отново ме целува, а после посочва към ъгъла. — Между другото, това пристигна преди малко. Подарък по случай нашия годеж.
Аз обръщам поглед в указаната от него посока и ахвам. Виждам синята кутия с бялата панделка на великия магазин „Тифани“!
— Може ли да я отворя? — питам нетърпеливо.
— Давай! — подканя ме усмихнато Люк.
Развързвам нетърпеливо панделката, отварям кутията и виждам вътре купа от синьо стъкло, сгушена в мека хартия, а на малката картичка пише: „С най-добри пожелания — от Марти и Алисън Гербер“.
— Ауу! Страхотно! Само че кои са тези семейство Гербер?
— Нямам представа. Очевидно приятели на майка ми.
— Това означава ли, че… че всички, които дойдат на партито по случай нашия годеж, ще… ще ни донесат подаръци?
— Предполагам. Поне така се очаква.
— Аха… ясно.
Боже! Вторачвам се замислено в купата, като прокарвам пръсти по блестящата й повърхност.
Честно да ви кажа, Люк може би е прав. Вероятно би било глупаво от наша страна да отхвърлим щедростта на Елинор и по този начин да я обидим.
Добре де. Ето какво ще направя: ще изчакам да мине това парти по случай нашия годеж, а след това ще взема окончателното си решение!
Партито по случай нашия годеж е в шест часа вечерта на следващия петък. Щеше ми се да отида по-рано, обаче него ден работата ми беше същинска лудница — имахме три спешни случая — така че, когато се появих там, вече минаваше шест. Хубавото обаче е, че съм облечена в абсолютно фантастична черна рокля без презрамки, която се впива превъзходно в тялото ми. (В интерес на истината беше отделена за Рийгьн Хартман — една от моите клиентки. Но просто ще й кажа, че в крайна сметка не мисля, че ще й подхожда особено.)
Двойният апартамент на Елинор се намира на Парк авеню, в сграда с най-грамадното мраморно фоайе, което можеш да си представиш, и с асансьори, изработени от орехово дърво, които винаги ухаят на някакъв особено скъп парфюм. Когато слизам на шестия етаж, вече дочувам шумотевицата отвътре, както и звук от пиано. На вратата има голяма опашка и аз изчаквам учтиво зад една възрастна двойка в идентични палта от естествена кожа. Зървам вътрешността на апартамента — въпреки сумрака се забелязва огромна навалица.
Честно да ви призная, никога не съм харесвала апартамента на Елинор. Целият е боядисан в бледосиньо, диваните са тапицирани в сребристо, завесите са много дебели, а по стените висят най-тъпите картини, които можете да си представите. Направо не мога да повярвам, че някоя от тях й харесва! Даже се питам дали изобщо поглежда към тях!
— Добър вечер — прекъсва мислите ми нечий глас и аз си давам сметка, че е дошъл моят ред на опашката.
Пред мен стои жена с черен костюм с панталон и папка в ръка и ми се усмихва професионално.
— Бихте ли ми казали името си, ако обичате?
— Ребека Блумууд — изричам скромно, очаквайки я да ахне или най-малкото да покаже с нещо, че ме е разпознала.
— Блумууд… Блумууд… — Жената спуска поглед по страницата, после отгръща на следваща, стига до край и вдига очи към мен. — Не го виждам никъде.
— Така ли?! — опулвам се невярващо в нея аз. — Не може да го няма!
— Пак ще погледна… — Жената започва най-отгоре и повтаря цялата процедура, но този път по-бавно. — Не, няма — отсича накрая. — Опасявам се, че не сте в списъка. Много съжалявам. — Обръща се към току-що пристигналата блондинка зад мен и започва отначало: — Добър вечер. Бихте ли ми казали името си, ако обичате?
— Ама… ама… нали това парти е за мен?! Е, не точно за мен, но…
— Ванеса Дилън.
— Ах, да — казва жената на вратата и задрасква новото име с усмивка. — Моля, заповядайте! Серж ще ви поеме палтото. Бихте ли се отдръпнали настрани, госпожице? — обръща се хладно към мен. — Задръствате пътя!
— Но вие не може да не ме пуснете! Не е възможно да не съм в списька! — Надниквам вътре с надеждата да видя или Люк, или поне Елинор, но около себе си зървам само тълпища от хора, които са ми напълно непознати. — Моля ви! Не ви лъжа! Аз трябва да бъда тук!
Жената с черния костюм въздъхва.
— Носите ли си поне поканата?
— Не! Откъде да знам, че ще ми трябва?! Аз съм… годеницата!
— Коя сте?! — ококорва се неразбиращо в мен жената.
