Телма се облегна на затоплената от слънцето кола до Лора:
— Помниш ли как ни разказваше за увлечението на Майк по вестници като „Нашънъл Инкуайърър“?
— Помня Тийгълови, сякаш вчера съм била у тях.
— Е — продължи Телма, — много си мислих за всичко, което ти се случва — пазителят, това, че той изобщо не остарява, изчезването му без следа, сетих се за Тийгълови и ми се стори, че това е ирония на съдбата. Колко вечери в Макилрой сме се смели на побъркания Майк Тийгъл… и изведнъж се озоваваш в центъра на първокласна екзотична новина.
Лора се засмя тихичко:
— Май че трябва да се замисля за всички онези истории за извънземни, които живеят тайно в Кливлънд, а?
— Искам да кажа друго… животът е пълен с чудеса и изненади. Наистина някои от изненадите са неприятни и понякога дните минават в непроницаем мрак като в главата на средния политик. И все пак има мигове, които ме карат да си мисля, че съществува някаква причина да сме тук, колкото и да е загадъчна. Но не е безсмислена. Ако беше безсмислена, нямаше да има загадка. Животът щеше да е скучен, ясен и лишен от тайнственост като механизмът на машината за кафе.
Лора кимна.
— Божичко, какви ги говоря! Мъча английския език, за да съчиня някакво недодялано философско заключение, което в края на краищата се свежда просто до „горе главата“.
— Не си недодялана.
— Загадка — продължи Телма. — Чудо. Ти си в него, Шейн и в това е смисълът на живота. Ако сега е мрачно, е… и то ще мине.
Стояха до колата безмълвно прегърнати, докато Крис не изтича от къщата с рисунка, която беше направил за Телма и искаше тя да си я вземе в Лос Анжелос. Беше нарисувал с цветни моливи несръчна, но очарователна сценка — Томи Тоуд пред едно кино гледа на плаката името на Телма с огромни букви. Беше просълзен:
— Наистина ли трябва да си ходиш, лельо Телма? Не можеш ли да останеш още един ден?
Телма го прегърна и после внимателно сви на руло рисунката, сякаш държеше в ръцете си безценен шедьовър.
— Много ми се иска да остана, Кристофър Робин, но не мога. Моите почитатели ме молят със сълзи на очи да направя филма. Освен това имам голяма ипотека.
— Какво значи ипотека?
— Най-големият стимул в света — отговори Телма и го целуна за довиждане. Влезе в колата, запали двигателя, свали страничния прозорец и намигна на Лора:
— Екзотични новини, Шейн. — Загадка. — Чудо.
Лора и махна с жеста от филма „Звезден път“.
Телма се засмя:
— Ще се оправиш, Шейн. Въпреки оръжието и всичко, което научих от петък досега, чувствувам се по-спокойна от преди.
Крис застана до Лора и двамата гледаха след колата на Телма, докато тя не измина дългата алея и не изчезна към щатската магистрала.
Просторният кабинет на доктор Владимир Пенловски се намираше на четвъртия етаж на института. Стефан влезе в стаята на секретарката и видя, че там няма никой, но от съседното помещение се чуваха гласове. Той приближи до открехнатата вътрешна врата, блъсна я и се изправи пред Пенловски, който диктуваше на секретарката Ана Каспар.
Пенловски погледна Стефан с известна почуда. Вероятно бе доловил напрегнатостта в изражението на Стефан, защото се намръщи и попита:
— Да не би нещо да не е наред?
— Отдавна нещо не е наред — каза Стефан, — но сега, струва ми се, всичко ще се оправи.
Пенловски се намръщи още повече, а Стефан извади от джоба на лабораторната престилка „Колта“ със заглушителя и стреля два пъти в гърдите на учения.
Ана Каспар скочи от стола и изтърва молива и бележника. Писъкът и застина в гърлото. Стефан не обичаше да убива жени, изобщо не обичаше да убива, но сега нямаше избор, затова стреля в нея три пъти. Тя падна назад върху бюрото преди викът да успее да се изтръгне от нея.
Мъртвото и тяло се свлече от бюрото на пода. Изстрелите бяха тихи като съскането на раздразнена котка, а шумът от падащия труп не беше толкова силен, че да привлече внимание.
Пенловски лежеше безжизнено отпуснат на стола, с отворена уста и невиждащ поглед. Някой от куршумите вероятно бе пронизал сърцето, защото на ризата беше избило съвсем малко петно кръв — кръвообращението явно бе секнало моментално. Стефан излезе от кабинета и затвори вратата. Прекоси стаята на секретарката, излезе в коридора и затвори външната врата.
Сърцето му щеше да изхвръкне. С тези две убийства завинаги се бе изолирал от собственото време, от своите хора. Оттук нататък за него имаше живот само в Лориното време. Вече нямаше връщане назад.
С ръце и пистолет, пъхнати в джобовете на престилката, той тръгна по коридора към кабинета на Януская. Когато наближи, двама негови колеги излязоха оттам. Пътем го поздравиха и той се спря да види дали не са се запътили към кабинета на Пенловски, защото в такъв случай се налагаше да убие и тях.
