Тримата се качиха на втория етаж. Малката Уей захленчи, когато се озоваха в тъмнината на спалнята. Джесика започна да я успокоява и намаза с гел венците й, където бяха набъбнали първите зъбчета, а Паоло тихо излезе, защото знаеше, че съпругата му ще остане с дъщеря им, докато тя не заспи.
Когато Джесика се върна в дневната, той я чакаше. Искаше да приключи с това. С ужасната новина, че я е предал.
— Джес, ще трябва да затегнем коланите.
Тя кимна.
— Добре.
— Бизнесът е зле. Майкъл… ами всичко се е объркало, докато ме нямаше. Изглежда, че с бизнеса е свършено.
— Ами къщата? — Страх в очите й. — Ще запазим ли къщата?
С бебето голямата къща с безкрайната градина беше започнала да придобива смисъл. Но без бизнеса ежемесечната вноска за ипотеката изведнъж му се стори астрономическа.
— Трябва да се откажем от къщата, Джес.
Джесика кимна и замълча, докато осмисляше новината. Само че тя вече не изглеждаше изплашена. Паоло беше уплашеният.
— Ипотеката… просто не съм сигурен, че ще може да я изплащаме всеки месец. Не и с парите, които ще изкарвам занапред.
— Разбирам. Какво ще работиш?
Той сви рамене, като че ли още не беше решил, с горчивия вкус на провала в устата си. Но вече знаеше какво трябваше да направи. Трябваше да започне всичко отначало.
— Разбирам единствено от коли. Щом не мога да ги продавам, ще карам кола.
Тя протегна ръка и го докосна.
— Няма нищо. Наистина. Говориш за черно такси, нали?
— Да.
— Какво лошо има? Лондонските черни таксита са най-добрите в света. Каза ми го, когато се запознахме. Помниш ли?
— Всичко помня.
— Ще си намерим по-малко жилище. Ще се преместим отново в града. По-близо до семействата ни.
— Но бебето обича градината!
Гласът му беше спокоен, но в очите му се четеше страх. Страхът от бедността, от работа, която мрази, и да се връща вкъщи толкова уморен, че да заспива пред телевизора. После да става на следващата сутрин и всичко да се повтаря отново.
— Може да си играе в парка.
— Но ти обичаш тази къща.
— Ще обичам и новата.
Той наведе глава и му се доплака. Чу гласа на баща си от миналото — „Момчета, никога няма да забогатеете, ако работите за друг“. Най-много от всичко на света искаше да осигурява добре семейството си. Толкова се гордееше с парите, които изкарваше през последните години. Смяташе, че това го прави истински мъж. А сега беше свършено.
— Разочаровах те, Джеси. Теб и бебето.
Тя се усмихна.
— Никога не можеш да ни разочароваш. — Обхвана лицето му с длани и той усети стоманената нишка в нея.
От момента, в който я зърна, беше изпитал нужда да я закриля, да се грижи за нея. Ала може би тя се беше грижила за него през цялото време.
— Мислиш, че те обичам, защото изкарваш добри пари? Защото имаме голяма къща? Обичам те, защото си добър и винаги си до мен. Винаги си бил, Паоло. През цялото време, докато не можех да забременея. По време на изследванията и разочарованията. Никога не се отказа от мен, нали?
— Че защо ми е?
Тя се сгуши в прегръдките му и той почувства извивките на тялото й под коприната на саронга.
— Не е лошо да останеш с тази рокля още малко — каза той. Спогледаха се. — Ако не си много изморена.
— Изобщо не съм изморена — отвърна тя с онзи изкусителен, томителен поглед.
Хубаво беше да се любят като преди, с кипнала кръв, на запалени лампи и разхвърляни из цялата стая дрехи, отпуснати и възбудени едновременно, без да дават пукната пара за бъдещето на човешката раса.
Кърк крачеше из спалнята, докато Меган опаковаше багажа си.
— Не си отивай — каза. — Не ме напускай. Моля те, не ме разделяй с дъщеря ми.
Сега, когато беше настъпил краят, Меган изпитваше странно спокойствие. Тя погледна колекцията от бански костюми на Попи. Нямаше да й трябват в Лондон. Един щеше да е достатъчен. Хвърли в куфара розов бански с къдрички и остави останалите.
— Ти знаеше какъв съм — продължи той вече с друг тон. — Виж само как се запознахме. Не може да се нарече дълго ухажване, нали? Какво можеш да очакваш от мъж, с когото си се чукала на първата среща?
После останаха нейните дрехи. През последните няколко месеца гардеробът й определено беше придобил тропически уклон. Всички тези тениски и къси панталони нямаше да й трябват. Не и в Лондон.
— Няма да можеш да издържаш себе си и бебето — рече ядосано. — С грошовете, които ти подхвърля здравната каса. Дори мизерниците от „Съни Вю“, които карат на социални помощи, ще те гледат отвисоко.
Ще оцелеем, мислеше си тя. Имам професия, семейство, ще оцелеем. Макар че не беше съвсем наясно как. Щеше да е различно да живее сама. Но не изпитваше нужда да го обяснява на Кърк. Сбогуванията винаги бяха болезнени и тъжни, но това беше за добро. Вече нямаше смисъл да обяснява каквото и да било.
— Ще се откажеш от този живот заради един мръсен и сбутан град? — Вече крещеше. — Ще се откажеш от слънцето и плажовете заради мрачните улици, дъжда и проклетото метро?
Остави много неща. Решението, че няма нужда от този излишен багаж, беше доста освобождаващо. Купищата летни дрехи. Банските костюми. И този мъж.
